Матю Стоянов, по-известен в рап и нерап средите като Жлъч, казва, че е “роб на своя органайзер” – между имейлите и телефоните, редовната работа и радио предаването в БНР се вдъхновява и вдъхновява наред. Прави плетеници от думи и излива всичко, което му е на ума, душата и сърцето. Срещаме се няколко дни преди промото в Пловдив (25.10), няколко дни след второто софийско, защото премиерата е чудо невиждано. На първата дата голям процент от хората не успяват да влязат – и баща му се шегува, че такава опашка е виждал само пред мавзолея на Ленин. “Звяра” е новият му, първи изцяло солов дългосвирещ албум от 13 парчета, който неслучайно се появи на петък 13 (септември). Питаме Матю за страховете му, за мястото на литературата в рапа, за собствения му лик върху псевдо обложката на соловия албум. А той ни черпи с житейски и битови мъдрости, размисли и страсти.
Е, предвид последните случки чувстваш ли се в апогей?
Не, точно обратното – чувствам, че имам да свърша още много работа. Искам хората да се насладят на този албум и да го разберат. Но малко или много вече трябва да избягам от него и да отида на “по-светло” място, защото албумът изискваше доста жертви и сега си давам сметка за това.
Понеже от “Звяра” лъхат по-мрачните емоции, по-лесно или по-трудно е да се пишат и създават такива песни?
Зависи от периода, в който е пишещият човек. Човекът с писалката си има периоди, те и при мен са такива или онакива, но винаги са пасвали с онова, което сме правили. Дори музиката да е такава, че да трябва да се нагодя с Илия или някоя от всичките конфигурации, аз все пак си изкарвам каквото ми е на дневен ред. “Вода и вино” също беше израз на такъв мрачен период, докато “Прилив” е един ужасно щастлив албум. Много хора не го считат за такъв, но е именно албумът с хитачките, и човек има чувството, че е в Ламборгинито, когато ги слуша. Или поне на мен това усещане ми носят.
Имаш ли нужда да си излееш нещата, за да продължиш напред?
Да. Имам идеи за албуми напред и за ужасно много неща във времето. Те, обаче, не могат да бъдат подредени, защото зависят от това какво ще ми се случи в живота – коя къде ще пасне, дали ще изглежда както си я представям сега или както си се случи. Очакванията са от нещата, за които Големият отгоре ти се смее “Хаха, ти си балък!”. Никога не знаеш и никога няма да знаеш.
Ти спомена, че “Звяра” ти е коствал много. А колко време ти отне?
Първоначално исках да направя просто един trap tape и подбирах бийтове от хората, които според мен правят качествен звук в България. За жалост в този стил има много хора, които са “тегави” непрофесионалисти и цъкат някви неща на лаптопа си, евентуално с една мини клавиатурка и звукова карта. Но нямат особени познания що се отнася до продуциране на песен. Обикновено е хубаво това да го прави един и същи човек. В случая съм работил с хора, които считам за достатъчно адекватни да продуцират парчета, но не съм работил отделно с тях като такива, защото аз бях продуцентът на цялото нещо. Знаех, че ако има нещо за променяне, щях да го направя сам. Най-малкото: те са от цяла България и логистично щеше да е трудно.
Отне ми две години, но първоначалната идея не беше да бъде албум изобщо, а просто да “изсипя” нещо в тази стилиска, която ме кефи. Всъщност аз слушам такава музика много отдавна – за пръв път чух memphis rap, когато още правех песни с Атила, PRIM и ходехме по батъли. Memphis rap-ът еволюира през Атланта към онова, което хората днес наричат трап. Винаги ме е кефил, но той се отнася към един определен начин на живот, към който не желая да принадлежа. И не се филмирам, че принадлежа. И затова накрая не излезе такъв албум. Това не е трап албум – той е рап, поръсен с трап влияние, memphis, witch house и други.
Хората, с които се събрах да направя албума, за мен са брилянтни в това. Бих отличил абсолютно всички 12 души. Може би сега не е времето да говоря за Гената и Sezko, за които се знае отдавна. Бих отличил, например, Smyah като човек, с когото се канехме да работим от много време. Неговото парче е онова, което много хора биха нарекли witch house – бийт с много хармония и енергия. KINXKELVIN е човек, който също прави такива неща, но към него се насочих за малко по-тежко софийско усещане. Той има още много такива и аз ще се опитам да покажа на хората, когато извадим неща с него. Kay Be е абсолютно забележителен изрод, за който тепърва хората ще слушат (всъщност вече беше гост на “Виж музиката” – б.р.). А и той ще има много успехи, защото го заслужава – работната му етика е много сериозна. Ростислав (Roasty Suave, бел. авт.), KOLEV, са познати. Казвам им: “Пичове, пращайте ми неща!” и те просто ме засипват. А-ха да им кажа какво искам – и вече съм го намерил. Няма как да изредя всички сега, но те знаят, че много им благодаря!
Няма как да не те попитам и за маркетинговата стратегия покрай албума. (Още преди няколко месеца Жлъч обяви, че ще издаде солов албум под името “Вяра”, и едва няколко дни преди същинското събитие разкри, че всичко е било майтап – добави едно “З” и показа истинската обложка, която не е неговият обожествен лик, а картина на баща му, Светлозар Стоянов – Свесто, бел. авт.)
Виж, като човек, който работи в рекламата и маркетинга и има опит, това за мен бе шега.
Да, обаче доста хора ти повярвахме! Защото си достоверен и буквално можем да очакваме всичко.
Известен съм с това, че си правя майтапи, да. Всъщност се надявам някой ден да се разкарам от това, защото всеки албум, който правя, винаги е обгърнат от пелерина от сериозност. Не искам да инвестирам времето си в нещо, което после да звучи като майтап. Не се взимам толкова насериозно и все по-малко ми пука като цяло. Просто когато завърших този албум, си казах “Оле, това е много тегаво. Аз съм направил нещо ужасно тегаво и сега ще го направя да излежда ужасно тегаво…”. А вие още не знаете какви планове имам за клипове! Просто не бързам за никъде. Искам нещата или да стават хубаво, или да не стават изобщо. Естеството на албума беше, че лъже, че манипулира нещо в главата на човека – т.нар. Дявол, или пък болно его, някакви серпентини на подсъзнанието. Изскачат тъмни неща и те карат да мислиш, а понякога и да правиш лоши работи, да се пуснеш по спиралата, в която ти се случват, и ти – съответно емулираш само негативни неща. И този албум е посветен на това. Бях сигурен, че ще го комуникирам така – че ще направя някаква гавра. Идеята дойде мигновено – първо аз не бих сложил никога себе си на обложка. Това съм го научил от Aesop Rock, който съжалява ужасно много, че на една от първите си обложки е сложил малка снимка на себе си. Казва, че е най-тъпото нещо, което е правил – вместо да подкрепя артистите, които харесва. И на мен това ми заседна като пирон в главата, защото едни от най-добрите обложки (изобщо в музиката) са негови, вкл. моята най-любима рап обложка някога, завинаги – на Bazooka Tooth (2003, бел. авт.). Безумни са – просто ти се иска да го имаш на плакат, на тениска. И така трябва да работят наистина. А когато си сложиш тъпата мутра отпред, това според мен създава дистанция. Сложи я отвътре, не и отпред.
Покрай една своя разработка разсъждавах за ролята на обложката. Според мен тя предава (поне) половината от посланието и трудно се борави с това да си достатъчно лаконичен визуално.
Да, но мисля, че да говориш много чрез обложката е скучно. Тази на “Звяра” е много специална за мен и не искам тя самата да говори нещо, защото е картина на баща ми. Той никога не се е опитвал да наложи наративи, а иска човек да създаде нов такъв. Или поне това е впечатлението, което ми е останало през годините. А той рисува много странни и абстрактни неща. Както е и случаят със “Звяра” – мрачно и влудващо. Аз просто искам човек да свърже песните от албума с тази картина, и то както той намери за добре.
Наистина се възхищавам на този жест, който си направил за баща си и творчеството му – увековечаваш труда му и му придаваш различен смисъл.
Ако питаш мен, аз съм му благодарен, че ме остави да направя такова нещо. Защото, повярвай ми, много малко художници биха били окей. Това е малко или много идеята на стойността на картините. Но избрах точно тази картина, защото той не си спомня да й е слагал заглавие, а аз я помня много добре. И в един момент е малко повече моя, отколкото негова – заради начина, по който се отнасям към това изображение.
А ти рисуваш ли?
Рисувам отпреди да пиша. Реално рисувам много отпреди всичките други неща, с които се занимавам.
Чела съм твои статии и зная, че имаш особен афинитет към боравенето с думите. Ако напишеш книга, каква би била тя? И би ли написал, всъщност?
О, бих. Просто ще си го оставя за вилата, на която ще гледам грозде след 20 години. И не се шегувам, няма да издържа дълго в тези среди. Даже може би след 10 години. Даже може и по-рано. Тогава сигурно ще седна да пиша нещо. Борис Христов има една галерия в Лещен, където и живее. Така си представям бъдещето си по някое време. Човек има лимит на дразнение, който може да понесе.
Щях да те попитам дали си имаш точка на кипене?
Определено си имам. И тя доста често е много под стандартната. Кара ме да правя глупости и това е нещо, с което трябва да се справя.
Щом го осъзнаваш – това е една стъпка напред.
Да, и щом осъзнавам, че не мога да го изсипя в някаква музичка … Тя има стойност отвъд користните цели. В крайна сметка върши тази работа, но не можеш да се осланяш само на това, трябва да мислиш и върху други неща. Преди да излезе албума бях казал някъде нещо такова и излезе, че използвам музиката като терапия. А всъщност това са глупости и знам от първо лице това. Най-малкото заради историята с Ицо (Бате Доуен), заради когото си мислехме, че ползва музиката като някакъв отдушник. Но не само че тя не му е стигала, но и не е била нищо по-малко от зов за помощ. Всичко това има много малко общо с реалността. Хората слушат някакви рапъри какво им говорят – ок, извади каквото е полезно за теб, хубаво и забавно и прави деня ти добър, но не го взимай особено насериозно.
Има ли такова нещо, че се отъждествяваш с псевдонима си? Гледаш ли да се разграничаваш от тази самоличност?
Това не е самоличност, мой аспект си е. Той е проблемен и затова прави музика. Другият аспект си гледа живота и хапва калмари на яки места, обича приятелите си, смее се шумно и т.н. А проблемният аспект прави музика и пише рапчета – трябва му постоянно да се доказва, нещо да бучи, да съобщава и да разсъждава. Жлъч съм Аз. Някой като ми каже: “К’во става, Жлъч?” – и аз се смея. К’ъв Жлъч бе, брат, аз съм Мати. В крайна сметка всичко е наужким и е важно майка ти какво име ти е дала. Мойта ми е дала такова, с което се гордея – 4 букви, с Ю накрая, а не с ьо.
С теб ни свързва още нещо – завършили сме Класическата гимназия. И в този ред на мисли, имаш ли си любима сентенция?
Omniuum gradiuum difficillmus est primus – От всички крачки първата е най-трудна. Това определено е нещо, което няма да забравя никога през живота си, и което съм научил на ул. “Баба”. И общо взето най-любимите ми двама български рапъра, които не са ми приятелчета (защото очевидно Григовор е най-добрият изобщо – той просто е толкова напред във времето, че и ушите на хората няма да го догонят), и двамата са от Класическата. Единият е, разбира се, Ицо Хазарта, а другият се казва Племе на Каин, Исав Касапина, а последното му име мисля, че е Деян Маразов. Най-ъндърграунд изпълнителят на ъндърграунд изпълнителите. Едно време беше част от легендарната за мен група Епитафия/ Deadly minds, чийто албум бе продуциран от STARTERAs. Абсолютно нечувано нещо за България! Той е садист, нихилист и казва много грозни неща в текстовете си, но начинът, по който са написани, е разплакващ – от човек с безобразен талант. Но ти трябват ужасни връзки, за да се добереш до негово демо.
Колко близко и колко далеч е рапът в литературата и литературата в рапа?
По принцип би било по-хубаво да са близко, но за много хора тогава рапът няма да бъде рап. В момента мейнстрийм рапът ти показва, че еволюцията е към по-първичните неща – просто сурова емоция, предадена с много малко думи. Когато ги изкараш да ги четеш – сами по себе си те нямат литературна стойност. А и често няма нужда да има. Ако хванеш Aesop Rock, слагаш му две твърди корици и да хвърчи като бестселър. Той буквално бута лимитите на английския език.
И нещо не много ведро за финал… От какво те е страх?
Ехее, много дълъг списък. Което е нормално. Но после се сещам, че повечето от тези страхове изобщо не са страшни. Може би нещото, от което най-много ме е страх, е да не престъпя себе си и да се предам на страховете си. Обаче с времето ставам все по-безочливо тъп, което води до безстрашие, а то е вредно. В моментите на смелост просто правя това, което смятам, че е правилно – въпреки страха, който изпитвам. Страхът ми е … да не се превърна в нещо, което не съм. Което не знам до колко пасва със закачената вече за мен вонегътска мисъл, че “Ти си това, на което се правиш”. Просто трябва да внимаваш. Като цяло страхът разяжда душата.
Снимки: Dorian Todorov Photography, Михаил Георгиев F-act
Проектът “Виж музиката” се осъществява с подкрепата на Национален фонд “Култура”