Първият ни гост във #ВижМузиката за 2021 е млад професионалист, изкачващ постепенно стъпалата на обучението си у нас и в чужбина. Започва да свири на пиано едва на 3 години, но избира обоя за свой инструмент. Цени го заради умението му да “изпява” емоциите на живота и свободата да не влиза в рамки на неестествена отвлеченост и безразличие. Константин Кожухаров не крие своя афинитет към бароковата музика, но е здраво стъпил в 21 век. И ако старинните инструменти, забравените или трудни за откриване ноти от минали векове са му страст – не случайно е член на ансамбъла за старинна музика Concerto Antico, то експериментите в търсене на нови светове и развитие за съвременните възможности на обоя са неговата реалност …
Как обоят се превърна в твой инструмент? Какво си спомняш от първата ви среща?
Във всички познати от мен случаи, първоначално човек звучи ужасно на този инструмент – при мен също беше така, макар че предполагам, че съществуват изключения. Това се дължи на факта, че обоят е от тези инструменти, при които в началото е трудно да изкараш дори какъвто и да е звук. Отнема време на устата да привикне към вибрациите на стройката, да се развие усет към въздушната струя и т.н., но след като се усвоят добре основните технически похвати, свиренето става значително по-лесно.
За мен обоят в началото беше нещо ново и интересно, несъзнателно го приех по-скоро като забавление и предизвикателство, в неангажиращия смисъл. Бях приет за пети клас в НМУ „Любомир Пипков“, когато започнах да свиря на обой. Наскоро се беше родил малкият ми брат и помня как след училище свирех освен стандартните упражнения за начинаещи обоисти и неговите детски песнички, което ми помогна да свикна бързо с инструмента. Впоследствие възприех инструмента по-сериозно, а тъй като свиренето на пиано от 3-годишна възраст ме научи на самодисциплина, започнах да се упражнявам по-интензивно, достигайки до осъзнаването, че искам обоят освен добре прекарано време, да бъде и моята професия. И неусетно той се превърна в част от моята същност. Определям го като „мой” инструмент, защото чувствам, че с него се изразявам най-добре и защото харесвам как звучи. Освен това съществуват много различни начини за свирене и за правене на стройки, а това ме радва и често ме подтиква към експерименти. Определено и много от произведенията, писани за този инструмент през различните епохи, също са фактор за това да се влюбя в него. Винаги се вълнувам много, когато откривам непозната досега за мен литература за обой.
Какво изисква и какво дава този инструмент на музиканта, който го избере?
За обоя, както и за много от другите инструменти, са писани и продължават да се пишат както солови произведения, така и камерни и оркестрови партии. Това дава на изпълнителя възможността да общува с много други колеги, от които да научава различни неща или просто да изпитва удоволствие от съвместното музициране. Разбира се, невинаги случаят е такъв, защото сме различни като личности, но мисля, че негативният опит също ни учи на нещо и си заслужава да се изживее. Високо ценя в обоя многообразните темброви и технически похвати, които могат да бъдат използвани, за да се изразят множество емоции.
Още със създаването на инструмента през 17-ти век възникват школи с различна концепция за правенето на инструменти, правенето на стройки, физическите характеристики на изпълнителя и съответно постановка и начин на свирене. Тези школи са били разделени предимно по националност – немска, френска, италианска, а по-късно и американска, произхождаща от френската. Днес поради възможностите за пътуване и комуникация, както и възникването на дадени музикални стандарти, те до голяма степен са се обединили. Благодарение на тези критерии и личностния стремеж към индивидуалност, се радваме на голямо разнообразие от музиканти, от които всеки звучи, мисли и свири различно.
Аз се противопоставям на разбирането, че музиката винаги трябва да бъде красива, като по шаблон. Понякога тя отразява нашия свят и някои събития в него, които не пасват добре в красивата рамка. Затова оценявам в моя инструмент както умението да пее нежно, така и възможността да крещи, да бъде истеричен, изнервящ и досаден, да изобразява гротескни моменти или да бъде безразличен и прозрачен. Обоят би могъл да бъде и виртуозен инструмент – писани са произведения, в които на показ са главно скоростта и техническите възможности. Мисля, че самоцелната виртуозност трябва да бъде избягвана, защото така се акцентира върху плътското и тленното, а не върху изразът на каквато и да е музикалната мисъл, където техниката би следвало да бъде похват и средство. Много уважавам изпълнителите, които вдъхват повече живот и проявяват изобретателност при изпълнението на виртуозни произведения.
За съжаление, може би описвам малко идилична картина на фона на изискванията на обоя, защото той е един доста капризен инструмент и неговото главно „зло” – стройката. Представлява изрязан и издълбан на определена дебелина първоначално правоъгълен фрагмент от стъбло тръстика, който после се оформя (фасонира) по метален шаблон (фасон) и след това се прегъва на две и се връзва за медно колче. Дървената част се реже на определена дължина и се дялка с нож или профилираща машина (в зависимост от индивидуалните предпочитания) до желания резултат. Парчетата тръстика обикновено са различни и всяко изисква индивидуален подход, от много от тях изобщо не може да се направи работеща стройка. Освен това, те се влияят от климатичните промени, атмосферното налягане и влажността, което например при пътуване или рязка смяна на сезоните, би могло да се превърне в затруднение. Или предизвикателство.
Разбира се, практиката или нечий съвет те учи да намираш своя начин да се справяш с тези проблеми. Съществуват десетки, може би дори стотина различни фасони, както и много начини за изработване, тъй като това са индивидуални фактори, които всеки обоист усеща по различен начин. Затова чрез експериментиране всеки сам намира какво работи най-добре за него при различния инструмент, дебелина на устните, водене на въздуха и други индивидуални особености. Така, че към професията ни е прикрепена и известно количество „дърводелска” работа. Има хора, на които правенето на стройки много им се отдава и те ги продават на начинаещите обоисти – учениците и студентите по обой, както и на тези музиканти, които не се чувстват толкова сръчни или не желаят да отделят от своето време. И все пак се налагат периодични корекции и става дума за един много променлив консуматив. Така че досега не съм срещал обоист, който изцяло да не е въвлечен и в този занаят.
Намирам за объркващо това, че при свиренето на обой използваме и вътрешни, невидими за нас мускули, което също изисква индивидуален подход, за да бъде постигната добра координация. Мисля, че няма лесен инструмент, особено когато търсим високо ниво на усъвършенстване. Както и при останалите музикални инструменти, така и при свиренето на обой изпълнителят има нужда от развито чувство за ритъм, добър слух, отдаденост, интелект, сравнително здрави нерви, търпение, упоритост, поносимост към критика, определено количество труд, въображение, изобретателност и любов.
Учил си в Германия – защо избра Университета по изкуствата в Есен?
Най-често срещаният фактор, диктуващ избора на място при хората, кандидатстващи в чужбина, за да учат музика, е професорът по конкретния инструмент. При мен не беше по-различно. Имам влечение към старинната музика и историческите инструменти, но търсех и още напредък с модерния обой преди това. Доволен съм от избора си – кандидатствах при проф. Михаел Низеман, който е най-известен с кариерата си на изпълнител на исторически обои. Той е съосновател на ансамбъла Concerto Köln и е свирил в Musica Antiqua Köln, а сега е соло-обоист на English Baroque Soloists и Orchestre Révolutionnaire et Romantique. И двата състава са под ръководството на сър Джон Елиът Гардинър. Свири и доста съвременна музика, също така е и страхотен саксофонист. Имам късмет с него, той е чудесен учител и много интересен и добър човек. Останалите преподаватели в Есен също са много мили и добронамерени хора, а техните уроци – много интересни.
Разкажи ни за преподавателите, поставили началото на пътя ти в музиката …
Първият ми инструмент беше пианото, започнах на 3-годишна възраст, а после включих и солфежа към графика си. За съжаление, не си спомням първите си учители по пиано и солфеж, а и с родителите ми се местихме сравнително често. Съществена крачка в тогавашното ми развитие беше „Хорът на софийските момчета“, където пях 1-2 години, докато гласът ми мутира – тогава загубих контрол над него и спрях да пея. Пеенето в хор всъщност е много полезно за развиването на слуха, а самото пеене има допирни точки с духовите инструменти. Освен това диригентката на хора – проф. д-р Адриана Благоева – ме свърза с госпожа Дора Христова, която ми помогна много да се подготвя по пиано и солфеж за кандидатстване в музикалното училище и винаги ме е подкрепяла.
Първият ми учител по обой бе Костадин Йоцов. При него придобих основни и в последствие по-задълбочени познания относно това как се свири на обой и как се правят стройки. Той беше авторитетът, благодарение на когото в мен се пробуди съзнателното желание да бъда музикант. Чрез личен пример и добри съвети той ме учеше как да бъда професионалист и да бъда отговорен и точен спрямо хората и най-вече колегите си. Признавам, че бях доста труден ученик, но той винаги се стараеше да ме връща в правия път и ми помагаше не само при професионални, но и при доста лични проблеми. Често имахме допълнителни уроци извън график или пък идваше да ме посъветва нещо или да ме поощри, когато ме чуеше да се упражнявам в някоя стая на музикалното училище. Личеше си, че не преподава от материалистични подбуди, а за да спомогне за възпитаването на следващото поколение български обоисти.
Следващият ми учител беше Слав Славчев, който изцяло на добра воля ме подготвяше една година за кандидатстването ми в Есен – тогава вече бях завършил Музикалното училище в София. Със съвместни усилия подобрихме техниката ми на дишане и от него научих доста за връзването и дялкането на стройки. Слав винаги е бил източник на много интересни и нестандартни музикални идеи и макар и понякога да имахме различни мнения, той възпитаваше у мен стремежа винаги да изразявам нещо, когато свиря. Освен учител, беше и много важен приятел, който ме е измъквал от дупката в някои от най-трудните ми и самотни моменти – например след като почти си бях отрязал показалеца на лявата ръка, докато фасонирам тръстика и после не можех да свиря няколко месеца. Често ме е насърчавал и да вярвам повече в себе си. Освен всичко изброено, е и чудесен пример за колегиалност – винаги е бил невероятно отзивчив и ме е подкрепял безусловно.
Свириш в Concerto Antico. Aко можеше да избереш, в кой век би искал да живееш?
Concerto Antico е консорт за стара музика, основан преди доста време, в който през годините са свирили различни български музиканти. Понастоящем ядрото на Concerto Antico е Янко Маринов – органист, пианист и чембалист, а останалите участници се сменяме често, тъй като не винаги имаме физическата възможност да свирим заедно и поради това не сме постоянен колектив, освен това различните концертни програми изискват и различен брой изпълнители. С приятелите ми от този състав имам много хубави спомени от концерти през последните 4-5 години. А с помощта на Янко и неговите познания за старинната музика направих първите си крачки по пътя към изучаването на значението и философията на нейните фигури и изразни средства, които в последствие да прилагам и в своята практика.
Ако хипотетично можех да се пренеса в друг век, по-скоро бих се въздържал да се възползвам от тази възможност. Вярвам, че всички ние неслучайно и в никакъв случай не и погрешка сме точно тук и сега, а има добра причина за това, следователно аз също имам своето предназначение в тази епоха. Абстрахирайки се от философските си възгледи и гледайки изцяло от музикална гледна точка, държа бароковата музика на пиедестал и може би малко завиждам на хората, за които тогавашните композитори са писали музиката си, а също така бих имал достъп и до тази, която е била унищожена или изгубена в историята и никога не е била открита. Генерално възприемам художествените, архитектурни и музикални произведения на XVI, XVII и XVIII век като върхови постижения на човечеството. Мисля, че интересът и стремежът към тяхното опознаване, съхранение и разпространение са необходими, но това не означава, че отричам или че съм сляп за по-нататъшното творчество. Въпреки интереса ми към старинната музика, към която искам тепърва да се насоча и да изуча по-задълбочено, смятам, че човек трябва да бъде и съвременник, да не обръща гръб на заобикалящото го – особено в сферата на изкуството – и да му даде шанс. За мен е радост, че през 2020 професията ме запозна с музиката на композитора Йордан Гошев чрез неговото произведение “Метаморфози“ за обой и пиано. В програмата на същия концерт имах удоволствието да се запозная и с други негови произведения, изпълнени от мои колеги, а също така и да открия записи на още няколко в интернет. За момента той е съвременният български композитор, който ме е впечатлил най-силно.
Колко инструмента имаш вече и с какво са специални за теб?
Имам един обой, сопранова и алтова блок флейта, пиано – което не използвам отдавна, кавал от … водопроводна тръба и електрическа китара, на която не съм свирил от 8-ми клас. От тази година баща ми започна да свири на нея и това е неговото хоби, което ме прави много щастлив. Мисля, че е хубаво музикалните инструменти да бъдат използвани, вместо просто да си стоят в ъгъла. Настоящият ми обой ми е трети по ред и няма особено интересна история. Продадох предишния и си купих този преди около 2 години. Всеки инструмент, дори направен по един и същи модел, е уникален и се различава от другите. Може би причината е в дървото. Харесах моя обой от първия път, в който го пробвах, и никога не съм се съмнявал в избора си. Свикнал съм с него и удобствата, които ми предлага, но изпитвам привързаност към инструмента си само доколкото ми е необходим, за да свиря музика.
Отскоро свиря и на блок флейти. До този момент съм свирил два пъти на концерт с тях, като за втория на колегите просто им трябваше втора блокфлейта по спешност и реших да се отзова и да свърша тази работа. Те са пластмасови, но планирам да се сдобия и с дървена по-нататък, харесвам този инструмент и бих се развивал и с него.
Кавалът, макар и от водопроводна тръба, ми е много скъп, защото мой приятел го изработи за мен и ми го подари. Въпреки необичайния избор на материал, инструментът работи изненадващо добре. Аз съм все още начинаещ с него, тепърва научих как се свирят всичките тонове и някои други основни неща, но никога не съм свирил народна музика на него. Имам намерение да променя това по-нататък.
За да пресъздадеш магия, са необходими приказни инструменти, а обоят е точно един от тях. Кои са музикалните проекти, в които си участвал и си се чувствал като в приказка?
Един такъв вълшебен момент беше, когато за първи път свирих произведение от любимия ми композитор – минималист Джон Адамс ”Harmonielehre“. Много често концертите с приятели, с които свирим камерна музика, също имат своя магия. За мен беше удоволствие да получа възможността да участвам и във фестивала „Изкуството на барока“ за първи път през изминалата година. Той е винаги вълнуващ и интересен, а публиката очаква събитията с нетърпение всяка година. Надявам се следващия път, когато участвам, да съм се сдобил с бароков обой и да съм се научил да свиря и на него.
А кой е най-смелият музикален експеримент, в който си участвал?
Тук със сигурност трябва да спомена един концерт, състоял се на 24.10.2020. Заедно със Сабина – моята партньорка в живота и на сцената – и нейния фагот участвахме в една чудесна колаборация с българската фентъзи/дуум метъл група „Аегония”. Първоначално всички се притеснявахме какво ще излезе от съвместната ни работа – дали въобще сме съвместими и резултатът няма да е нелеп, когато смесим класически музиканти с метъл група? Но още при първата им песен, която Ели и Ники от „Аегония” бяха преработили за този необичаен състав, се получаваха много хубави неща и работата тръгна в добра посока. Задачата криеше и трудности – въпреки че нямаше особени технически пречки, си беше предизвикателство за физическа издръжливост. Работата вървеше сравнително гладко, творбите им малко по малко бяха преработени за конкретния състав и добиха желаното от създателите си звучене.
Искам да отбележа, че членовете на групата притежават наистина забележително отношение, отдаденост и любов към изкуството и музиката. Те се отнасят много професионално и с внимание към всеки детайл и репетиционният процес беше истинско удоволствие. Песните им са написани по двете книги на вокалистката на „Аегония” Елица Стоянова (с псевдоним Неа Станд) – „Забравената песен” и „Реката на спомените”. Препоръчвам ги не само на любителите на фентъзи жанра, а и на всички останали читатели. Отвъд увлекателните, красиви истории откриваме и много поучителни послания, засягащи заобикалящия ни свят и актуални житейски теми. Лично за мен най-трудното при осъществяването на този проект беше да загърбя навиците и начина на мислене на класическия музикант и да променя интерпретацията и фразирането си. От своя страна, предполагам, че и те са преживяли нещо подобно, тъй като на този концерт изпълнихме и две раннобарокови арии – „Can she excuse my wrongs” от Джон Дауланд и „Strike the viol” от Хенри Пърсел, на която за първи път свирих на блок флейта пред публика. Получихме доста добри отзиви след концерта, включително и от наши колеги, класически музиканти, така че в крайна сметка музикалният експеримент освен приятен и интересен, беше и успешен.
За какво мечтаеш занапред в професионалното си развитие?
Най-напред си пожелавам да имам достъп до музикалните сцени и до още ентусиазирани хора, с които да свиря. Мечтата да имам собствен бароков обой е на път скоро да се сбъдне, така че остава само да имам времето и възможността да го оползотворя добре. Нямам някакви особено дръзки и смели мечти в момента. В този период от моя живот се стремя към плавното постигане на малките цели, които си поставям, и удоволствието от това. Надявам се, че така ще достигна и до по-големите и значими възможности за развитие.
А какво ти предстои през 2021? Какво би искал да се случи през следващите 2-3-5 години?
Засега ми предстоят само няколко концерта, на които трябва да намеря време и място, както и няколко записа. Но винаги имам предвид, че животът понякога обича да пренебрегва човешките планове и затова не изключвам вероятността да се наложи концертите също да се превърнат във видеозаписи. Годината е едва в началото си и очаквам нейните изненади, подаръци или изпитания да се разкрият пред мен, когато е необходимо.
В близките години бих желал да видя как човечеството се надига изпод ботуша на тиранията и възвръща своето свободолюбие, стремеж към истинска демокрация и истински ценности. Харесвам България, но много бих се радвал, ако имам възможността да се върна за още няколко години в Германия, без да бъда заставян да приемам ненужни за мен субстанции, да спазвам абсурдни разпоредби или да ми бъде налаган дрескод, както и всяко наскоро наложено ограничение, накърняващо основните човешки права. Винаги съм се възхищавал на много свободно практикуващи музиканти, особено в областта на исторически информираната интерпретация и често съм искал да бъда като тях. Искрено се надявам забраната да работят и творят да бъде изхвърлена в историята възможно най-бързо и тези хора да могат отново да правят това, което обичат.
Фотографи: Василка Балевска, Kerstin Claudia