За контакти:
+359 878 739 555
София 1000, ул. "Ген. Гурко" 70, ет. 3, ап. 9
За музикални събития: calendar@bgma.bg

Янко Маринов за Божествената искра в звука на органа и загадките на старинните нотописи

Той е популярна фигура в специални и специфични музикални среди: като пианист и органист е добре известен тънък познавач на барока в изкуствата, а в научната си дейност – с откритията си в проучването на старинни нотописи и концепциите за мястото на музиката във Вселената и живота ни от древни времена до днес. Едно лятно интервю, в което пътуваме във времето и си говорим за музика, математика, философия и интерпретацията, която ни доближава не само до мисленето и светоусещането на композиторите, но и до Божествената искра, която може би гори във всеки от нас. 

Как се съчетават интересът ти към интерпретацията на органовата сакрална музика и този към палеографията?
Не съм единствен. Явно има нещо в органовата музика, което ни подтиква в търсенията ни назад във времето. Има такъв пример за един известен органист и композитор от първата половина на 20 век, който е и музикален палеограф, музиковед и медиавист, живял и работил във Виена и Оксфорд: Егон Велес и неговата най-известна многократно преиздавана книга “История на византийската музика и химнография”. Това е единственото тогава обобщаващо проучване, което включва цялостната литература, както по отношение и на богословската част, и на естетическата част (условно казано), защото тази музика не може да се разглежда с идеята за прекрасно изкуство, която налагат през 18 – 19 век немските идеалистични философи. Това е един вид функционална музика, а пък аз я наричам просто “Божествена музика”. С което отпада необходимостта да се разсъждава дали тази музика е само функция на църквата или наистина е боговдъхновена.   

Органовите композитори като цяло са личности с енциклопедични интереси и познания. Явно в звука на органа има нещо, което отваря съзнанието и поощрява стремежа към духовност у човека.
В Стария свят има тази представа, че органът е символ на света и може да бъде изобразен като хармонията на седемте сфери, на петте елемента
или на десетте тръби (струни). И често го изобразяват така, наричат го (die) Weltenorgel. При Робърт Флъд съществува дори визия за Бог като музикант: „Бог, всевишният, представен като органист, а светът – с орган“. Атанасиус Кирхер казва, че органистът е органист дотолкова, доколкото познава света и може да го направлява и променя. До известна степен това е и моето кредо. Да, светът е такъв, какъвто го познаваме, но той винаги може да бъде направен по-добър, да бъде претворен. И затова Бог ни е създал по свое подобие, за да можем да творим. Във всеки човек има по един малък демиург.

Виждала съм как хора, които чуват за първи път на живо звука на органа, изцяло променят отношението си към музиката. Той сякаш обобщава цялата й сила като въздействие на всякакви нива на съзнание и подсъзнание. А как попадна ти под въздействието на органа?
Интересно как. В Музикалното училище всички свирехме Бах. Имах един съученик, който беше много запален по Бах, знаеше наизуст всичките BWV номера по каталога на Шмидер (Schmieder) и всяко междучасие ме дебнеше и ме молеше да му изсвиря нещо, защото бях с по-добра прима виста. Малко привнесен интерес, който, обаче, ме запали по стара музика. Тогава разбрах, че тези форми, които са в бароковата и ренесансовата музика, не функционират, ако се изпълняват по романтичния възглед, който ни се налага в училище. Когато станах студент, отговор на тези въпроси ми даде проф. Нева Кръстева. Особено за реторичните форми – тези форми, върху които е строена музиката може би повече от 2000 години с идеята за хармонията на сферите, която обединява музиката и включва и човешкото начало като микрокосмос и сферите като макрокосмос. Едно пълно наслагване на микро и макрокосмос, защото същите механизми функционират и в нас като част от Вселената. За тези поетични или реторични фигури се смята, че могат да събуждат у нас различни състояния. В бароковата музика ги наричат афекти, в Античността това е науката за етоса. 

А органът се превръща в свързващата нишка на тези концепции със съвременността.
Да, добре знаем, че това е един от най-древните музикални инструменти, така че носи своето етично послание и днес. 

И всъщност е логично, че интересът ти към старата музика се преплита с този към старинните нотописи.
Има устна практика (оралната традиция), на която днес все повече се обръща внимание. Но тя е много живо нещо и според мен е най-изменчивият елемент на изкуството изобщо. Защото и днес се наблюдава как само за една генерация музиканти се променя не само изпълнителската практика, но и самите методи за композиране и изискванията към музиката. Има нещо универсално, което винаги остава, но обликът, дрехите й винаги се променят. Ако погледнем изпълнителите на източна музика (не трябва да я наричаме византийска, защото това е реформирана едногласна гръцка и българска църковна традиция от 19 век), стилистиката на изпълнение се променя от школа в школа, няма единна практика. В средните векове има непрестанни опити за централизиране т.е. уеднаквяване на изпълнителските практики от двата основни центъра Константинопол и Рим. И двата центъра се опитват да диктуват репертоара, практиката в църковния ритуал. Но колкото повече се опитват, толкова по-разнообразна става музиката, обогатена от местни традиции и музиканти.

Какво ли интересно преживяване за слушателите е било когато Бах е свирел в църквата. Знаем, че той е бил изключителен импровизатор. Едва ли е можел да бъде вкаран в точни рамки.
Така е, един негов много по-възрастен колега – известен на времето органист и композитор Йохан Райнкен казва, че не е знаел, че изкуството на импровизацията все още е живо, но се е уверил в това, когато е чул как импровизира Бах. Райнкен оказва значително влияние върху Бах. Жалко е, че от Райнкен за орган до нас са достигнали само два големи хорала. Явно всичко друго е било импровизация. Бах особено се вдъхновява от неговия фантастичен стил. Теми, откъси от пиеси и дори цели фуги на Райнкен са в основата на бахови композиции. Многостиловостта на барока е много интересно явление. Когато възниква Seconda pratica (втора практика) т.е. не строго полифоничният стил, а тази с генерал бас, се появяват ред нови стилове. Но това е огромна тема, която ни отклонява в съвсем други светове. 

А в Източна Европа? Във Византия? Какво е присъствието на органа?
Интересното е, че органът не навлиза в църковната практика на Византия. Въпреки, че има запазени сведения при Константин Багренородни за присъствието му в дворцовия церемониал, включително и с литургическо действие, но това е в императорския двор. Има запазени сведения за подарен император Константин V Копроним орган на Пипин III Къси – крал на франките от династията на Каролингите. И се смята, че именно тогава органът навлиза в западната църковна традиция като удобен за съпровод инструмент на единствено достойния да възхвалява Бога човешки глас в наложената вече хорова практика. Допускането на органа е свързано и с приликата му с човешкия глас. Векове по-късно тръбите на органа се оформят във форма на човешки лица по идеята, че лабиалните органови тръби са близки до човешката уста. Изобщо концепцията, добре застъпена в старата литература, е, че инструментите са одухотворени, че в тях има искра от Бога: душата на органа, душата на цигулката. В една от одите на Хенри Пърсел, посветени на Света Сесилия, органът е наречен “музика от дървена кутия, която проговаря”. 

Западна монодия с хорална (квадратна) нотация

Да се върнем към старинните нотописи. Разгадаването им изглежда като в детективски роман с криптирани загадки на тайно послание. 
Така е. Да може да се разбере старото нотиране е много важна задача. Не е случайно, че една от първите, най-ранните запазени табулатури за орган е съхранена в трактат по алхимия с идеята, че органистът е свързан с познанието за света, с елементите. Днес на алхимията се гледа пренебрежително като на псевдонаука, но в средните векове на нея се гледа като обединяваща цялото познание наука за Природата и Човека, като обединяваща седемте изкуства в хармонията на сферите. В известна степен такава е и астрологията. Един съвсем различен поглед към света, който днес ние сме загубили. И може би като следствие сме загубили точната представа за мястото си във Вселената и функционирането й.

Мисля си, че звукът на органа особено в църквата доста добре успява да прочисти главите на хората и открива място в тях за смирение. Защото виждаш и чуваш сила, която е по-голяма от теб.
Но и същевременно за този, който е чист вътрешно, отваря портите към небесата. Отново възгледа към космическото, към вселенското. Мисля, че антропоцентричната
култура на Ренесанса и божествената идея не са несъвместими, а по-скоро сложността е в това да се намери баланса между тях.

Има ли интересни или дори изненадващи те трактати от западни автори от средните векове, посветени на византийската музика?
Да, мога да приведа един любопитен пример с немския учен (физик, лингвист, теолог, математик и член на ордена на йезуитите) Атанасиус Кирхер. Много интересна личност, която има значителни, изпреварили времето си прозрения в естествените науки, които изненадват и до днес. Например, той е първият, който е разбрал съществуването на тектониката на плочите на земното кълбо и причината за движението им, първият, който документира съществуването на бактериите като живи организми в кръвта ни. Има и много интересна теория за всеобщия магнетизъм, в която е включена и музиката. Около 1650 г. Кирхер публикува книгата “Musurgia universalis”, в която една глава представлява обзор на византийската музика под заглавието “За модерната гръцка музика”. Но всъщност това е старата византийската музика. Кирхер публикува един византийски музикален трактат и се осмелява да дешифрира някои части от него. Дали той е имал свой информатор, който директно да му е казвал какво пише във въпросния трактат или … Така или иначе неговите забележки са много ценни. Аз сравнявам този обзор с Розетския камък, довел до дешифрирането на йероглифите на Древен Египет. В трактата Кирхер не само интерпретира нотацията, диастематиката, интервалното значение на знаците, трайността им, което ни дава страхотна възможност за дешифрирането им, но и заявява, че западните реторични фигури, за които говорихме преди малко, са същите като големите ипостази във византийската музика. В нея има един клас от големи знаци, които най-вероятно са изобразявали жестовете на протопсалта или на доместика на хора и тези знаци Кирхер счита, че съответстват на  реторичните фигури в западната музика. Те имат за цел да предизвикат в душата ни различни състояния (афекти) и, съответно, съдържат и нотиране на тоновете в мелодичната линия. Кирхер изобщо е много любопитна личност. Той се интересува от музиката на местното население в екзотични места като Папуа Нова Гвинея и Южна Америка. Точно от Америка е едно от откритията му, че джунглите там има животно, което той интерпретира като ленивец, който през нощта пее в чиста низходяща диатоника, която в сакралната музика се свързва с чистотата, с небесното, ангелското начало. Оказва се, че това не е никакъв ленивец, а аржентинския вид на птицата козодой, която съществува и в Европа, но европейският козодой не пее в диатоника. Ангелско пеене, изразено с диатоника, блажено почиващ ленивец. Какво иска да намекне Кирхер? Може би в Новия свят – един чист свят – той е очаквал да намерим Изгубения Рай. 

А как ти самият се оказа въвлечен в издирването и проучването на документи, съдържащи непознати или все още очакващи дешифрирането си нотописи?
Тази страст към старите ръкописи може би е наследена от майка ми, която се занимаваше със стара славянска филология и вкъщи винаги е имало такива книги. Факсимилно издание на Климент Охридски, например. От малък все попадах на тях. И тази връзка със старинните нотописи лесно се осъществява, защото в много старобългарски книги има опити за псевдонотация или екфонетична нотация за обозначаване на рецитацията. Съвременният свят е стигнал до един плурализъм в музиката, даже не плурализъм, а направо шарения, която винаги ни кара да се замислим къде са ни основите, къде са ни корените, има ли изобщо останало нещо универсално. И затова се връщаме назад, за да го намерим, за да разберем къде сме изгубили разговора, диалога с божественото … Мисля, че това е, което ни връща назад. А когато се вглеждаме в миналото, понякога преоткриваме знания, които са били достигнати преди хиляди години. Забравили тяхната генеалогия, днес ги приемаме за съвременни. Наскоро, разчитайки един палимсест (изтрит и отново изписан пергаментов ръкопис), стана известно, че Архимед е „изобретил“ диференциалното смятане, и така разбираме, че някои методи на Лайбниц, Лагранж, Нютон и Ойлер само преоткриват това, което Архимед е знаел и изследвал в Древна Гърция. Специалисти математици твърдят, че методът и изложението на Архимед са дори по-елегантни. И това ни кара да се замислим за еволюцията на човешкото мислене. Дали то еволюира или, макар да е обогатено с нови методи и фактология, самият мисловен процес остава неизменен – такъв, каквото е бил в Античността.

Как първите нотирани с невмена нотация музикални книги от 9-10 век са свързани с най-древните пълни преписи на Платон, Аристотел, Евклид, Архимед? И наистина ли Архимед е открил диференциалното и интегрално смятане? А можем ли със същите тези математически методи да дешифрираме невмените нотации? С благодарности към организаторите на конференцията и телевизия БГ он еър. Международна конференция Образование и бизнес 13.05.2019 г. Янко МариновПо следите на "изгубени" ръкописи – най-старите византийски музикални книги и "Архимедовият" палимпсест: иновации за разчитанеYanko MarinovInnovative Recovery of "Lost" Manuscripts: the Oldest Byzantine Music Books and the Archimedes Palimpsest. Линк към прякото предаване. https://www.bgonair.bg/video/obrazovanie-i-biznes-istorii-na-uspeha-yanko-marinov

Публикувахте от Yanko Marinov в Вторник, 18 юни 2019 г.


Докъде назад можем да се върнем в търсене на древни нотописи?
В Древна Гърция без съмнение музиката е на пиедестал. Музиката е част от седемте свободни изкуства – както от математическата четворка на изкуствата (квадрувиум), така и от филологическата тройка (тривиум). Без нея самата философска концепция на живота е немислима. Да не говорим за школата на Платон. За проучването на най-древните нотни знаци принос има един много интересен гръцки учен Константин Флорос. През 70-те години на 20 век издава фундаментален труд със заглавието “Универсално невмознание”. Според него невмите – първите нотни знаци – имат универсален произход и на Запад, и на Изток, като той набляга на това, че може би Изтокът е този, който е генерирал импулс у Запада, а след това има многократен процес на преливане, на движение на ученици, които разменят послания, пренасят трактати, познания за тези първи нотописи в двете посоки. Много интересна хипотеза.

А къде да търсим произхода на най-древната нотация?
Старата музика, християнската музика директно произхожда от молитвата и може би от тази, която е свързана с благослова. През 2 – 3 – 4 век много разпространена е апокрифна литература, която после навлиза и в музиката, и в литературата, и която дава елементи и в иконографския модел. Днес сцените, които виждаме в църквите и катедралите тук и на Запад, не съдържат само образи от евангелията или житията на светиите, но има и интересни разкази, които не са описани в тях, а в апокрифната литература, в прото-евангелията, в други текстове, които са отстранени твърде рано от Библията. Едно от тези евангелия е Евангелието на Светлината, на неизказаната тайна, Евангелието на Доксомедон. Там Троицата е описана по изключително интересен и странен начин. Тя се състои от Отец, Майка и Син, като във всеки от тях има 8 въплъщения, а всяко от тези въплъщения съдържа в себе си мъжкото и женското начало. И сякаш тук е разковничето за символиката на тоновете. Тогава почти всеки християнин е имал амулет (запазени са стотици от тях), който се състои от извадка от това евангелие, в която се казва, че това е неизказаната тайна, която допринася за един всеобщ благослов. А на гърба има фигура, която се състои от 7 коптски (и гръцки) вокала, които са подредени ромбовидно или като триъгълник, с умножаваща се бройка 1, 3, 5, 7. Най-интересното е, че на тези амулети често има изобразен свещеник, под който има формулата на този блогослов като един вид заклинание, свещенодействие за ритуала маслосвет. Според една гръцка изследователка това е запис на антична буквена нотация. Когато го дешифрира, се получава низходящ мелодичен ход. И ако се разровим в древните източници – от раннохристиянските химни до късната калифония (сладкогласие) от 14 век – времето на св. Йоан Кукузел, ще открием на много места този спускащ се диатоничен ход. Точно както в песента на козодоя в Южна Америка.

И ако се върнем от апокрифните евангелия към второто десетилетие на 21 век и интерпретацията на органовата музика, какво е най-важното, за да бъдеш добър органист?
Един колега казва, че ако пианистът трябва да познава само клавирната музика, то органистът трябва да познава органовата и клавирната литература, но трябва да познава и цялата музика …  
Напоследък често се говори за краха на музиката като цяло и че това е едно изкуство на миналото. Разбира се, музиката е част от идеята за Homo Ludens. Но той е и Homo Sapiens, Homo Scribere, Homo Faber и т.н. Въпросът е дали в съвремието ни има място за музиката, която се е случила в миналото. Има изследователи, които провъзгласяват края й. Аз мисля, че напротив: едно събиране на музиката с науките тепърва предстои. Музиката все още не е дала отговор какво всъщност в нея е математиката, какво в нея е вселенската хармония, това все още предстои. Аз не мога да разделям творенето на музика от изпълнителството, защото всеки път, когато я интерпретираме, ние я сътворяваме наново. Интерпретацията е средството, чрез което се доближаваме до светоусещането и мисленето на композитора, чиято творба претворяваме. А имитацията – тя често завършва като фалшификация.

Снимки: Личен архив

Проектът “Виж музиката” се осъществява с подкрепата на Национален фонд “Култура”

Вашият коментар

*

За контакти:
+359 878 739 555
София 1000, ул. "Ген. Гурко" 70, ет. 3, ап. 9
За музикални събития: calendar@bgma.bg
X