В покоя на ураганното око на телевизионната вакханалия на 16 май т.г. във Виена, Рикардо Мути и „неговата команда“ си свършиха своето, както те си знаят. Три ювелирно блестящи  интерпретации на трите последни симфонии на Йозеф Хайдн. 

И точка. 

Никаква претенциозност, никакви пазарни компромиси с добрия вкус. Без профански panem et circenses*, просто чиста като сълза Виенска класика.

Да посмееш да презентираш такава „скучна“ програма (без подсладени маркетингови биберончета, без минижупи и карате-поклони на солистки от далечни държави, без нищичко, което може да разсейва фокуса от олтара на чистия звук) и да я разпродадеш три пъти за четири дни в най-значимата концертна зала в Европа е заявка за увереност в жизненото настояще и надежда за възможното бъдеще на субстанциалната музикална култура. 

Вече далеч не младия Мути, заприличващ дори външно на един съвременен „Татко Хайдн“, с демиургична енергия в комуникацията си с оркестъра провокира разкриването на творческата инвенция и музикалната философия на композитора, на специфичния му виртуозитет, колоритно изтъкан от остроумие и изтънчен хумор. Точно през призмата на ироничните музикални окуляри на бащата на квартета и симфонията, Мути и филхармониците споделиха и съпреживяха една музикална утеха всред плебейската врява на съвремието, заявиха музикалната си ерудиция, богато наситена с непреходни звукови и издържали проверката на вековете мисловни вибрации. 

Именно диференцираното  разнообразие и изтънченост на звуковите нюанси продължават (слава Богу!) да бъдат ярката визитка на почти двестагодишния виенски оркестров ансамбъл, изпъкнал отново с неподражаема гъвкавост, придобита в оперното ежедневие, както по отношение на тембрите, така и в агогичната виртуозност при третирането на времето. По всички тези показатели симбиозата между диригент и оркестър беше на най-високо професионално ниво, а единството и майсторството им се издигнаха в метафизично сценичното чудодействане.  

Основен двигател на това фантастичното въздействие бяха младежки свежите идеи на Маестрото (да, за него с радост използвам това изтъркано клише, защото според мен именно Мути е един от двама-тримата живи диригенти, достойни за такава титла), най-вече в бавните части и менуетите. Там където плакативната бравурност на първите части и финалите не ни завърташе във водовъртежа на Хайдновата жизнерадост, диригентската намеса с някои ексцесивни изчаквания и динамични екстремности допринесе за многообразието на палитрата и широката амплитуда на търпеливо доизживяните на сцената музикални откровения. 

Интимни откровения, чрез които на този ден шепотът от Музикферайн не заглъхна във врявата от Щатхале.  И така трябва да бъде.

* лат. хляб и зрелища

Снимки: Wiener Philharmoniker/ Dieter Nagl