През втората половина на октомври точно преди новата вълна на пандемията да ни затвори отново по домовете във Варна успяха да се проведат изданията на няколко музикални фестивала, отложени от пролетта и лятото заради обърканите обстоятелства в целия културен живот през 2020. Един от тях беше Varna Jazz Days, а специалният акцент в него беше участието на Росица Милевска трио от Франция.

Специалното не беше срещата с български музикант, който е успешен и известен зад граница – на това, за щастие, можем да се радваме сравнително често. Специалното в случая беше нейният инструмент. Росица Милевска е един от малцината музиканти в световен мащаб, които превръщат класическата арфа в пълноценно средство за комуникация със съвременната публика. В епохата на дигитално генерирания звук този древен колкото самата музика инструмент не губи своето място. Всичко, разбира се, зависи от музиканта, който свири на него, и Росица Милевска е ярко доказателство за това. Иновативна, смела, пълна с енергия, която изключително бързо и естествено обхваща публиката, тя блести със своята ненатрапчива виртуозност. Като я гледаш и слушаш всичко, което прави, изглежда толкова лесно… А музиката е толкова красива, че просто се чудиш защо няма повече джаз и друга популярна музика, в която арфата да е основен инструмент? Естествено, отговорът е прост – не е толкова просто да овладееш този инструмент така, както го е направила Росица Милевска. И също така не е толкова лесно да имаш таланта ѝ за създаване на нова, различна и така очарователна музика. Поканих я за гост във “Виж музиката” с надеждата да открехна поне малко тайната врата, през която Росица Милевска е пренесла феерията на арфата в джаза …

Какво прави този инструмент по-труден от други? Ограничени ли са арфистите в изявите си заради възможностите на инструмента?
Инструментът не е по-труден от останалите, той е по-непознат. Композиторите не познават този инструмент и затова най-красивите композиции за арфа са написани от арфисти или хора, които са били във връзка с тях. Разбира се, много от авторите, още от класическите, са правили усилия да я разберат, но тя остава доста по-малко позната от флейтата, цигулката или пианото. Отделно за джаза това изисква познания за класическата, голяма педална арфа, на каквато свиря аз. Човек трябва да има техника, познания, бих казала също много добро музикално образование, за да може да се адаптира към други стилове. За да избере джаза музикантът трябва да се е интересувал, да е слушал, да е понаучил някои неща, за да може да ги изпробва. И, естествено, както и в миналото, така и сега, човек се учи да свири джаз единствено с други джаз музиканти.

Колкото до това дали арфистите да са ограничени в изявата си заради инструмента – не бих казала! По-скоро ние самите си налагаме ограниченията. Може би заради това, към което са ни насочили нашите учители и което те са ни дали като информация. Арфата може абсолютно достойно да свири във всякакъв стил, но зависи от изпълнителя. Става дума за характер, за обич, за това да можеш да адаптираш звуците на инструмента към това, което искаш да чуеш, спрямо хармониите.  Учителите ми по джаз са искали да третират арфата като едно пиано. Но тя не е пиано, понякога звучи по-скоро като китара. Ето, ако говорим за ограничения – как се справят джаз китаристите само с шест струни?! Понякога трябва да изсвириш само три ноти от един акорд, но въпросът е на избор. Коя е правилната нота? Дори и с две-три изсвирени ноти всеки инструмент може да звучи прекрасно.

Как определяте собствената си музика – по-скоро като експериментална, или по-скоро като традиционна?
За мен джаз музиката е тази музика, която смесва старите джазови традиции с момента, в който ти  импровизираш, с това, което носиш като собствен житейски и музикален опит. Не мисля, че джазът, който аз правя, е експериментален. Може би по-скоро съм арфист – експериментатор, поне спрямо класическата арфа, която хората познават. Само няколко души в света си позволяват да осъвременят арфата, така че тя да звучи. Арфата е модерен инструмент и заслужава да бъде използвана в качествени нови парчета и аранжименти и да има главната роля в тях. Защото тя има много цветове, които може да предложи.

Какви са впечатленията Ви от българската публика, различна ли е спрямо други по света?
Българската публика е най-прекрасната! Не защото съм си в България, а защото тя е много емоционална, реагира почти веднага на това, което се случва, обича да участва, обича да подкрепя артистите и музикантите на сцената… И най-вече много се радвам, че нашият народ обича много да пее и това е страхотно по време на концерт. Българската публика ме вдъхновява много. А освен емоционална, тя е много често и добре подготвена за това, което слуша. 

Обичате ли предизвикателствата? Кое е следващото, пред което се изправяте?
Предизвикателствата за мен започнаха много отдавна, в момента, в който реших, че арфата има своето място на съвременната музикална сцена. Тя може да бъде открита и да стане достъпна за всякакъв тип публика. Хората много малко познават този инструмент. Арфата може да акомпанира, да композира, да доставя прекрасни хармонии, да свири по различни начини, с различни цветове… Арфата може да бъде и солист. Това е едно непрекъснато предизвикателство и моята цел е да я водя все по-напред и по-нагоре. Много се радвам, че френските арфи „Камак“ ме подкрепят във всяко начинание. Последният ми диск „Steps” излезе съвсем скоро, точно преди началото на пандемията. Вече съм започнала композирането на следващия ми албум.

Искам също да споделя, че в поредицата от концерти в България бях много щастлива след изпълненията да се срещна с много арфисти – и малки, и по-възрастни, които ми казаха, че това, което чуват и са преоткрили по различен начин вдъхновението на арфата. Ето това е моето лично предизвикателство – ако мога с всеки концерт да събудя този интерес към инструмента в някое малко арфистче, в някой млад музикант, това е една огромна радост. На последния ми концерт в София беше пълно с малки арфисти от Музикалното училище и очите им просто блестяха, бяха пълни със звезди. Когато някой излезе от мой концерт пълен с мечти, това е най-прекрасната награда за мен.