Автор: Пламена Петрова

Отдавна вече не можем да говорим за субкултури в класическия смисъл. Метълът обаче продължава да се смята за ясно открояваща се култура и музика от мнозина. Конфликтите в метъла – външни и вътрешни – също продължават да са силно изявени и интересни за изследване. Днес ще обърнем взор към един от любимите антагонисти в родната метъл история: чалгата.

„Ние срещу чалгата“: началото

Метълът през 90-те вече не е низвергнат и (понякога) гонен, както по време на социализма. Случват се както малки специализирани фестивали, така и големи рок и метъл концерти, събиращи хиляди фенове в зали и по стадиони. В средата на 90-те обаче „концертният живот замира“, четем в „Неравноделни времена рок хрониките на Адри“ на Адриан Иванов (2020: 153, 158) (Орион, Ера, Ер Малък). Първо залязват големите концерти, за да се случи бумът на клубовете, а после, с последен допълнителен тласък, метълът се връща в мазето. Този „тласък“ според някои е популяризирането на етнопопа: 

„Събирахме се, пълнехме стадионите и изведнъж всичко се сгромоляса, дойде чалгата“ (Интервю с Константин Елшишки, 2021). 

Метълът в условия на демокрация вече може да се развива свободно, но свободният пазар „направи от етнопопа търсен продукт“, отбелязва Венцислав Димов (Димов, 2001: 38) в първото изследване на българския етнопоп, и допълва, че:

„модерният български фолк (чалга) измества доскоро доминиращите в България форми на популярната музика”. 

Чалгата като мейнстрийм се превръща в новия антагонист на ъндърграунда и създава специфичното отношение ние срещу чалгата. Според Ивайло Дичев усиленото разграничаване на хората от чалгата, често включващо „гнусене, подигравки, признания“ е знак, че „не става дума просто за музикален вкус“. Чалгата се възприема като комерсиална, неавтентична, „ориенталска“, балканска, предназначена за „простолюдието“; едновременно чужда и прекалено българска – общото е решителното й заклеймяване и нежелание за каквато и да е близост до приеманата като ниска култура чалга (Дичев, 2009: 22). Според някои точно бумът на чалгата води до връщането на метъла обратно в гаража. С известно въображение, можем да потърсим връзка между новия статус на чалгата като мейнстрийм през 90-те години на XX век и решителното преориентиране към англоезични текстове и колективния скок към екстремната сцена в родния метъл. Да, те са част от естествената еволюция на музиката и новооткритата свобода на музикантите, но на ниво култура това изместване може да се разглежда и като един вид естествено продължение на опита за разграничаване от чалгата през прегръщането на нейните полярни противоположности като форма на бунт – нишовото срещу мейнстрийма; екстремното срещу „лекото“; западното срещу ориенталското. В това социално противопоставяне може да се потърси и отговора на въпроса защо новооткритата пазарна свобода не води до разширяване на пазара при метъла. Лейбъли, студиа и продуценти не липсват изцяло в музикалната индустрия в България. Те обаче са фокусирани върху музика, която има пазарен потенциал – обратното на нишова. Някои от съществуващите издатели на етнопоп музика всъщност „започват в рока“ (Димов, 2001), но се преориентират към продаваемия в условията на създалия се пазар етнопоп. Което затвърждава do it yourself характера на групите в сцената и трайното й позициониране в ъндърграунда. Както казва Мартин Николов: 

„след като осъзнаха, че с музика не могат да спечелят или да пробият, както се смяташе преди сблъсъка с жестоката реалност, всичко замря“ (Интервю с Мартин Николов, 2021).

Има ли го „ние срещу чалгата“ манталитета в метъла днес? 

Краткият отговор е „Да“. Добър пример е реакцията на някои метъл фенове и медии това лято, след като Hills of Rock беше отменен, а на същото място беше обявен фестивал за балканска музика. Заглавието, избрано от регионалната медия „Под тепето“ беше „Пловдив смени Iron Maiden и Slipknot с Азис и Цеца“. Сходният сайт plovdiv24.bg отиде и една стъпка по-далеч с гръмкото „Чалга вместо истинска музика на Гребната“, а „България Днес“ реши да озаглави опита си за текст „Чалга легендите Цеца и Азис сменят рок динозаврите Мейдън и Дистърбт“. Когато въпросният балкански фестивал беше отменен, едно от заглавията в този разред сайтове беше „Чалгата да замени рока? В Пловдив не се получи“. Лийдът на текста е следното изречение: „Опитът чалгата и поп-фолкът да заемат мястото на рок и хеви метъл сцената не се получи. Поне не в Пловдив.“ В първите текстове за обявяването на фестивала също се откриват сходни конструкции. Общото между тях (освен звученето ала вестник „Шок“) е представянето на чалга събитието като „изместване“ на метъла, низходяща градация, едва ли не срамно събитие за града, избрал чалга изпълнители, вместо метъл величия и рок динозаври. Авторът на статията в “Под тепето“ пише за „запазената в последните години за твърдата музика и феновете й Гребна база“, която вече ще е арена за попфолк музика. Този текст уточнява, че събитието няма финансиране от общината. За сравнение, медии като регионалната „Марица“ и информационна агенция „Фокус“ съобщават за събитието и програмата му без категоризации, лични мнения и без да споменават Hills of Rock. Проблемът тук е в търсенето на сензации в изсмукани от пръстите конфликти за няколко клика и коментара в повече. Защото така медиите (без да обсъждаме качеството и вида им) затвърждават убеждението на някои фенове на тежката музика, че чалгата е враг номер едно на метъла и се опитва да го измести. А става дума за две събития с различен организатор, насрочени на различни дати – за какво изместване говорим? Можем ли наистина да смятаме локация за „запазена“ за даден вид музика завинаги, само защото там се провежда един фестивал? Отразяването на този случай е чудесен пример за изкуствено създаване на конфликт, за да се експлоатира съществуваща нагласа, и че спрягането на чалгата за антагонист на метъла е живо, здраво и употребявано от медиите явление. 

А какво става, когато музикант от рок и/ли метъл сцената реши да прави чалга? 

Андрей Чолаков от Anonyme започва да прави чалга песни с псевдонима Анди през 2019 г. Успява да попадне и в полезрението на разнородни сайтове, в това число таблоидни. Материалът в Novinite.bg говори за ребрандирането му по „фолк каноните“ – отрязване на дългата „рокаджийска“ коса, специфични дрехи, видео с плеймейтка. Поантата е „скандал“ в ъндърграунда, нападки, а в други медии се споменават дори заплахи към него. Конфликтът метъл-чалга присъства в текстовете. Отварям скоба, че реакцията на много хора беше пресилена (както става ясно и от статиите), но повечето се ограничиха до някоя и друга шега/подигравка със ситуацията. Бандата обаче изгуби част от феновете си, която навярно никога няма да спечели обратно. Певецът пусна и влог в YouTube канала си, където продължи чуденето си защо чалгата пречи на метълите и защо не си признават, че слушат и друга музика. В него той говори за метъл фенове, които слушат чалга и знаят текстовете по-добре от него, определяйки това за лицемерно.

В тази връзка можем да проследим и серията блиц интервюта в “Metal Hangar 18”, насочена към музикалните предпочитания на музикантите. Всички интервюирани музиканти посочват различни стилове, които харесват или напротив. В две интервюта попфолк/чалга музиката се споменава в нехаресваните. В интервю за дисертацията на автора през 2021 г., Константин Елшишки (Zombie Bar, екс-Тротил) също споделя, че човек не трябва да е „кон с капаци“ по отношение на музиката, но не може да приеме чалгата. Според него проблемът на метълите не е всяка друга музика, а конкретно чалгата. А често конфликтът чалга-метъл е много повече културен, отколкото чисто музикален.

Защо мразим чалгата?

Един въпрос с много отговори. Както видяхме (а и както знаем), не на всички им е трън в анатомията – някои дори я харесват. Но повечето метъли не са фенове на попфолка. В началото на века Розмари Стателова (2003) изследва етнопоп музиката в книга, чието заглавие започва с фразата „Седемте гряха на чалгата“. За метъла чалгата има 2 гряха: че съществува и че е популярна. Защо? Метълът е бунтарска музика и култура. В проучване за субкултурите и нагласите към тях от 2010 г. част от определенията, с които анкетираните наричат метълите са „откачени“, „антихристи“, „много мръсни“, „безделници“. Напълно резонно маргиналната музика и култура е в позиция на бунт срещу новия мейнстрийм (който я маргинализира) през 90-те. А „ние срещу чалгата“ манталитета се запазва във времето, просто защото популярността на този вече стар мейнстрийм още я има. И защото мейнстриймът понякога продължава да пита маргиналите какво му харесват на този „шум“ и дали случайно са сатанисти. Логично е една общност от индивидуалисти, обединени около идеите за свобода и автентичност в музиката и културата си да не харесва масовата култура на белите мерцедеси, ориенталските ритми и хвърлянето на салфетки. По-важният въпрос може би не е защо не ни кефи чалгата, а тя ли ни е виновна? Метълите понякога посочват чалгата като причина метълът да съществува все още само на ниво ъндърграунд, както видяхме. Ако сме откровени, реалната причина е липсата на музикална индустрия, образуваща вакуум в маркетинга и продуцирането. Етнопоп бумът може да праща метъла обратно в мазето през 90-те, но там го държи липсата на музикална индустрия и мейнстрийм в тежката музика. Те обаче не може да се изградят отвън.

Снимки: Pixabay

Библиография:

Иванов, Адриан (2020). Неравноделни времена рок хрониките на Адри. Издателство „Фабер“: 153; 158.

Димов, Венцислав (2001). Етнопоп бумът. София: Българско музикознание. Изследвания: 38

Дичев, Ивайло (2009). Виртуални граждани? На купон с mp3 плеър. В: Дичев, Ивайло и Орлин Спасов (съст.). Новите млади и новите медии. София: Институт Отворено общество, с. 11-41: 22

Димов, Венцислав (2001). Етнопоп бумът. София: Българско музикознание. Изследвания: 42

Стателова, Розмари. 2003. Седемте гряха на чалгата. Към антропология на етнопоп музиката. София: Просвета

Нейкова, Ния. 2010. Субкултурите – поглед „отвън“. В: Семинар BG, бр. 3, 2010.