Имената им Петър, Матей, Христо и Тодор може би звучат като на библейски герои, но всъщност са една добре споена машина с модерно звучене. За първи път чух Innerglow на таен концерт преди повече от 2 години и толкова ме впечатлиха не само с музиката си, но и с цялостното си присъствие, че още тогава знаех, че ще си говорим с тях във „Виж музиката“… 

Кои са Innerglow?
Тодор: Често се определяме като рокаджии, които са се увлекли по синтезаторите и електронните жанрове. Но си остава най-важното: че сме просто едни момчета с огромно желание да правят стойностни песни, които по някакъв начин да стават част от живота на хората. Като състав освен Петър Желев (китара), Матей Христосков (ударни) и аз, Тодор Ковачев (вокали и синтезатор), вече можем да се похвалим и със свежо попълнение на баса – Христо Михалков. И ако не ни беше спрял един суров прилеп, вече щяхме да сме изнесли повечко концерти в този разширен състав.

Как се открихте, как се събрахте?
Матей: С Тодор и един наш приятел от Музикалното сформирахме една от първите ни групи още като тийнейджъри. Имахме някаква идея, но не знаехме много какво правим. Основният композитор беше другото момче тогава, но си спомням, че Тошко дойде веднъж и извади най-яката песен… просто ме втрещи и докосна много силно. Идеята беше все още сурова, но музиката беше красива. Тогава, обаче, ни завъртяха други идеи, групи и пътешествия, и спряхме да свирим заедно. 

Десет години по-късно с Тошко отново се “сдушихме”. Заедно с първия басист на Innerglow Иван Даскалов ме поканиха да пробваме нещо ново и нестандартно точно в момент, когато и аз обмислях нещо такова. Грабнаха ме с първите идеи, които ми пуснаха да чуя. Тогава се издирваше китарист и аз предложих Пийт (Петър Желев), с когото свирех от няколко години в друга група кавъри на по-класически рок неща като AC/DC, Guns N’ Roses и т.н., но знаех, че душата му е по-модерна. Другите го харесаха и бум – Innerglow се пръкна, макар и не съвсем завършена. Нашият басист Христо се присъедини едва наскоро, но влезе така, сякаш сме били винаги заедно. И сега вече Волтрон – защитникът на Вселената е цял.  

Аз ви определям като съвременни български Depeche Mode. Как бихте определили сами стила си, който е основно рокаджийски, но вплита и електро нотки?
Тодор: Вече даже избягваме да определяме много конкретно стила, защото той продължава да се променя, а и никога не е бил строго дефиниран. От самото начало целта ни беше да изградим разпознаваемо звучене и оттогава го развиваме. Разбира се, да ни сравняват с групи като Depeche Mode е комплимент, но ни харесва и че сравненията за нас се разпростират в доста посоки. Това ни подсказва, че сме постигнали някакво разнообразие и почерк в музиката. Ако започнат да ни сравняват с групи, които не харесваме, тогава вече ще се притесним. Хаха!

Самокритични ли сте? Доколко се поддавате на импулсивността когато сътворявате вашата музика?
Тодор: Вероятно сме даже твърде самокритични, но смятам това за голям плюс. Аз самият продължавам самосиндикално да си отхвърлям около 98% от музикалните идеи. Рядко ми се случва да си ги харесам и така и трябва да бъде. Обратното би ме разтревожило много. Сега знам, че песните, които реализираме с групата, са наистина най-добрата извадка от идеите ни.  А когато имаме нова песен и се съберем да работим върху аранжимента, процесът не е просто импулсивен, а направо френетичен и всички преливаме от идеи.

Мислили ли сте за цял албум или EP с авторска музика? Мисля, че вече имате отличаващ се стил и разпознаваемост и с няколко сингъла.
Тодор: Въпросът идва навреме, защото напоследък мислим точно по тази тема, особено в месеците, когато изявите ни пред публика внезапно секнаха. Амбицирани сме да сътворим нещо по-голямо и мисля, че скоро ще можем да разкрием повече за него 🙂

Имате и изпипани концептуални видеоклипове. Кой е екипът, с когото работите? Как избирате локации – като, например, монументът в с. Гургулят?
Матей: Екипът е същинско чудо. Имахме нужда от хора с модерна и нестандартна идея за визия на видеоклипове и се появи точно този човек. Николай Драганов (Electricity), който влезе в ролята на режисьор/монтажист/сценарист и организатор, успя да ни завлече на интересни и разнообразни места, които иначе едва ли бихме посетили, а си заслужаваше. И Борил Петров – човекът камера, който успя да улови и най-грациозните ни движения. 

Снимахме край няколко монументални паметника, останали от времето на соца, които те успяха да преобразят доста космически и да впишат по много интересен начин в стила ни. Гургулят беше един от тях и ще го запомним завинаги. Едно, че паметникът “Майка България” прилича доста на пирамида и го бяхме осветили впечатляващо, но освен това се е запечатал в съзнанието ни с това, че беше приятна ноемврийска нощ (минус 2 градуса), а ние снимахме, облечени като за плажа. Добре, че беше Борил да ни успокоява: „Само още 5–6 дубъла. Ей сега свършваме.“ 

От какво, според вас, има нужда съвременната българска музика и родната сцена? Какво може да направи един артист и актуален, и алтернативен, и устойчив ?
Тодор: Аз мисля, че българската музика има нужда да си поставя по-високи цели и да не се съобразява толкова с чисто българските тенденции. Лека-полека това се случва, макар че процесът продължава да е бавен. Ние се стремим да го правим и все повече хора го оценяват. И според мен, за да постигне един изпълнител устойчивост на сцената, трябва постоянно да научава нови неща и да не си мисли, че знае достатъчно за музиката.  

Проект „Виж музиката“ се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“