Има концерти, които оставят трайна следа и тези, които са присъствали, си спомнят цял живот за тях. В мен самата се е отпечатал Сибелиус (Концерта за цигулка и оркестър), който Светлин Русев изпълни преди години в – притихналата зала България, сякаш времето беше спряло с музиката, която ни събираше точно там, точно в този момент. Затова трябва да се ходи на концерти, но това е друга тема.
Отново Светлин Русев е главен герой в една програма, която е колкото предизвикателна, толкова и смиряваща, която колкото буди спортни шампионски аналогии, толкова отваря нови вътрешни светове. И поотделно 24-те каприза на Паганини и Шестте сонати на Изаи (всички те за соло цигулка) са сериозно изпитание за всеки цигулар, особено на живо пред публика, а събирането им в една програма е виртуозен пилотаж от най-висока класа. Малцина могат да си го позволят и Светлин Русев е един от тях. Изпълнява за първи път капризите и сонатите в рамките на един концерт в Сеул (където след годините, през които е концертмайстор на Сеулската филхармония, има запазено място в афиша и сърцата на публиката), след това – на международния музикален фестивал „Варненско лято“, след това – на фестивала на камерната музика в Пловдив (но само капризите), за да се стигне най-после и до концерта в София. Красивата зала на Военния клуб беше претъпкана, сред публиката имаше много музиканти, но и представители на други сфери на интелектуалния софийски елит. Още една нишка трябва да вплетем, преди да пристъпим към концерта, а именно цигулката, на която свири Светлин Русев – след години с неговата Amati – Stradivarius 1720, любезно предоставена му от Amundi, той беше избран да получи цигулката, с която Минчо Минчев е градил своята изумителна кариера – Страдивариус „Барон Витгенщайн” 1716.
Малко музикална предистория – ако има един цигулар, който е емблематичен и който преобръща представите в света на цигулката, това е Николо Паганини. Истински бунтар, истинска звезда (първият, когото можем да определим по този начин), с неустоима харизма и безгранични възможности като изпълнител. Истински феномен, той оказва силно влияние върху творчеството на други големи музиканти – най-силен е примера с Ференц Лист, който определя Паганини като „свръхестествено чудо“. Роден в Генуа, той бързо става прочут – до 46-годишната си възраст гастролира само в Италия, но славата му не познава предели и за него говори цяла Европа. Делакроа, Шуберт, Росини, Хайне, са само някои от знаменитите му почитатели. Започва да пише своите 24 каприза за соло цигулка през 1801 и ги композира в продължение на години на няколко „транша“. След публикуването им от Ricordi през 1920 изумлението е повсеместно, никой не вярва, че те наистина могат да бъдат изсвирени. В Италия пристигат някои от най-големите виртуози, за да премерят сили с Паганини и всички търпят зрелищни загуби, а публиката е във възторг. Музиката на Паганини сякаш е още по-актуална днес, той е гледал напред в бъдещето, преосмисляйки по един революционен начин същността на свиренето на цигулка и нейните възможности като инструмент. 24-те каприза на Паганини поставят сложни и многообразни предизвикателства пред своите интерпретатори, те са крайъгълен камък в пътя на един виртуоз.
Бележитият белгийски цигулар и композитор Йожен Изаи пък осъществява връзката между късния романтизъм и неговите виртуозни цигулари като Анри Виотан и Хенрик Виенявски (Изаи е учил и при двамата) и композиторите на XX век като Дебюси – именно Изаи със своя квартет изпълнява премиерно първия квартет на Дебюси. Свирил е с Клара Шуман, създава свои концертни серии в Брюксел. През 1923, когато е на 65, Изаи замисля и пише своята най-прочута и изпълнявана поредица – Шестте сонати за соло цигулка. Всяка от тях е посветена различен цигулков виртуоз с идеята да улови еволюцията на цигулковото изкуство, вплитайки във всяка от тях характерни елементи за всеки от тях – унгарският цигулар, прочут с изпълненията си на соловите пиеси на Бах, Йозеф Сигети, френския цигулар Жак Тибо, чието име носи един от най-големите конкурси днес, емблематичният румънския цигулар и композитор Джордже Енеску, бляскавият виенски виртуоз Фриц Крайслер, на своя сънародник и талантлив ученик Матийо Крикбум и на испанския цигулар, считан за наследник на Сарасате, Мануел Кирога. Сонатите веднага започват да се изпълняват, но поотделно, а не заедно, защото именно поради спецификата и различните трудности на всяка от тях, са истинско предизвикателство.
И така, връщаме се в наши дни – една красива зала, една сцена и само един музикант на нея. Сонатите на Изаи от 17 часа, пауза за кратка почивка и съсредоточаване и от 20 часа – капризите на Паганини. Мотото на концерта беше Ad limites impossibilitatis („На границата на невъзможното”). Имах шанса да говоря със Светлин Русев малко преди да излезе на сцената – впечатлиха ме думите му за смисъла на този концерт, който за него не е в демонстрацията на възможности и виртуозитет, а предоставянето на публиката на преживяване, в рамките на което да няма никакво разсейване, а само чистата сила на музиката.
„Когато има оркестър, диригент, движение по сцената, е различно. Живеем в свят, в който около нас има десетки източници на звук, на светлина, на какво ли не. С тази програма искам концентрираната сила на музиката да докосне хората“, казва той.
Разказва за концерт в едно от най-скъпите училища в света, в Швейцария, където представя част от тези творби за соло цигулка и как децата са слушали като хипнотизирани. Така слушаше и публиката в София. А Светлин Русев сякаш премина в друго измерение, в което можеше да свири още няколко часа, независимо, че след двата елемента на програмата (всеки от тях сложен, труден и изтощаващ сам по себе си) той изпълни и бисове, и то много. Щедрост и аскетичност, свещенодействие и ярка категоричност, собствен прочит, който е отвъд просто покоряването на музикалната материя – на това станахме свидетели.
Концертът в София беше не в рамките на някой познат и утвърден фестивал, а част от афиша на Общински културен институт „Средец“ като първа „крачка“ на новия му директор Минко Ламбов.
Изградил изумителна кариера, която се простира на няколко континента и съдържа всички компоненти, необходими за да можем спокойно да определяме Светлин Русев като голямо име в света на цигулковото изкуство. Имаме голяма победа на конкурс, която отваря пред него първите врати към големи зали и именити диригенти – това е Първата награда и наградата на публиката на Първото издание на международния конкурс в Сендай. Следват отличия от международния конкурс от ранга на „Лонг – Тибо”, конкурсите в Индианаполис, Мелбърн и др. Имаме гастроли в най-престижните зали в Париж, Брюксел, Виена, Москва, Толио, Берлин, Женева, Сеул, Будапеща, Франкфурт с оркестри от ранга на Националния оркестър на Франция, Филхармоничния оркестър на Френското радио, Оркестъра на Романска Швейцария, Националния оркестър на Белгия, Сеулската и Токийската филхармонии, Симфоничния оркестър на Индианополис, Филхармоничния оркестър „Джордже Енеску”, Оркестъра на Румънското национално радио, „Кremerata Baltica” и други. Свири под палката на Мюнг-Вун Чунг, Леон Флайшер, Йехуди Менухин, Юзо Тояма, Марек Яновски, Емануел Кривин, Франсоа-Ксавие Рот, Джонатан Нот, Жан-Жак Канторов, Денис Ръсел-Дейвис. Имаме сътрудничество в камерната музика с Жан-Ив Тибоде, Йоръм Сон, Питър Франкъл, Ралф Готони, Жан-Марк Луисада, Бертран Шамайо, Жан-Филип Колар, Антоан Тамести, Максим Рисанов, Гари Хофман, Готие Капюсон, Джиан Уанг. От 2008 Светлин Русев е професор в прочутата National Supérieur de Musique et de Danse в Париж, изнася майсторски класове по цял свят. Едно от най-разпознаваемите лица на българската култура по света, Светлин Русев участва в редица концерти и събития, представящи България. Сред най-впечатляващите сред тях е концерта в зала „Гюстав Айфел“ в Айфеловата кула в Париж с разнообразна програма, включваща и творби от Петър Христосков. Той често и сърцато изпълнява български произведения в концертите си.
И продължава да подкрепя добри каузи – неотдавна Светлин Русев изнесе в Боровец и в село Ярлово благотворителни концерти с кауза – събиране на необходимите средства за реставрацията на стенописа на Никола Образописов в Бельова черква в Самоков.
Снимки: Георги Петков
"