Когато бях дете, беше впечатляващо да се разминеш с него по улиците на Габрово и да видиш как си пее, докато се разхожда. Погълнат от артистичните си занимания, още тогава беше една от културните емблеми на града.
Днес го намирам седнал на стълбите пред библиотеката в слънчевия ноемврийски ден и просто преливаме на съседните пластмасови масички на любимото кафе, популярно като “Костницата“ заради близостта си с едноименния паметник, поменаващ падналите герои.
Следва разговор с небрежния енциклопедист – Цветомир Цанков, или просто Цецо Джаза …
Каква привилегия и отговорност носи това, че чрез артистичното си прозвище дори и някак номинално си свързан с музиката и любимия стил?
Първо е нужно да дам едно пояснение. Още като ученик в Националната Априловска гимназия започнах да се изявявам като солист на Суинг Дикси бенд – Габрово, ръководен от един от доайените на джазовата музика въобще за нашата страна – Маестро Манол Цоков, Светла му памет! Не помня след какво участие един журналист, когото вече познавах, за местна медия директно ми „цапардоса” прозвището – или прякора – Цецо Джаза, без въобще и да се допита до моето мнение. При първа възможна среща с него изразих буквално своя бяс от това своеволие, като въпросният журналист много хладнокръвно ме контрира и ме посъветва да се успокоя, защото за момента все още не мога да си дам сметка, че „Цецо Джаза” ще остане прозвището на живота ми.
Да – беше прав! Така си е до ден днешен, така ще си остане и занапред… Привилегия от прозвището със сигурност съм извлякъл – в по-несериозен план тази, че някои ме считат за малко или пък доста „джаснат” /ако леко „побългарим” корена на американската дума/, а в по-сериозен смисъл – привилегията, че българските арт-среди и публиката ме идентифицират с музиката, която винаги съм обичал и на която съм се стремял да се отдавам. Казвам „стремял” – защото доста често ми се е налагало /а и досега ми се налага/ да изкарвам прехраната си и с други стилове. Не считам това за проблем, защото един творец трябва да бъде мобилен не само за да оцелява, но и за да поддържа провокацията вътре в самия себе си и за да не му е скучно в собствената му кожа. Така стигаме и до „отговорността” ми пред джаза и пред собственото ми прозвище, която може би малко се размива, но като личност никога не съм бил настроен да следвам някаква конкретика и да я спазвам.
И все пак ти наистина си своеобразен апологет и посланик на джаза. Бил си част от различни формации през годините: Суинг Дикси бенд – Габрово, Ройял дикси бенд – В. Търново, биг-бендовете още в Благоевград, Русе, Старозагорския военен биг-бенд… Участваш творчески и организационно в немалко фестивали, форуми, клубни събития и концерти. Защо продължаваш да го правиш вече толкова време? Както те мотивира?
С търновци и старозагорци вече работя от седем години – уточнявам, че партньорството ми с тях не е в минало време. С другите формации, както и с много музиканти в България, също не считам, че съм работил еднократно, защото бъдещето е пред нас. Единственото „минало свършено” време за съжаление трябва да употребя за бенда в родния си град, който през 2010 година просто спря да функционира… Огромна болка ми е, че тази случка като че ли „блокира” джазовия живот в Габрово и въпреки всичко се радвам, че през последните години намирам съмишленици, с които от време на време се стараем да реабилитираме джаза в града. Тайно се надявам в скоро време да се стигне и до организиране на фестивал – такъв, какъвто трябва да бъде – ГАБРОВСКИ!
А иначе от фестивалите в България, които посещавам през последните години, както и от клубните си участия, оставам очарован и винаги позитивно зареден. Малко е пресилено да се каже, че имам организационен опит, но ме радва примерно това, че на един фестивал като търновския Дикси джаз фест вече втора поредна година освен като участник в „Ройял дикси бенд” се изявявам и като водещ – едно амплоа, което – честно казано – първоначално ме плашеше. Това да бъдеш “Master of ceremony” също е важна задача – думите ти също могат да „дообяснят” музиката и да дообогатят посланието й.
Кога си се чувствал най-добре на сцената?
Много са моментите, много са и музикантите, с които съм се чувствал най-добре на сцена. Слава Богу – не съм попадал на колеги, на които да им е зле с мен, или от които на мен да ми е призлявало…
Освен “Поп и джаз пеене“ в НМА си завършил и “Кинознание“ в НАТФИЗ. Дори водиш собствен лекционен курс по теория и история на киното в Галерия “Орловска 10“ в родното Габрово. Гледате филми и дискутирате. Какво ти дава това и какво ти даваш чрез него?
Киното… Историята, теорията, авторите… Голяма е темата за мен, тя е буквално ежедневна – даже снощи имахме прожекция в рамките на една програма от класически кинокомедии, която осъществяваме в Музей „Дом на хумора и сатирата”… Лека болка ми е, че по лични причини в НАТФИЗ не можах да се дипломирам, но знанията ми от годините, прекарани там, изведнъж като че ли сами решиха, че не могат повече да стоят архивирани в главата ми и по предложение на г-жа Ива Съйкова от Галерия „Орловска 10” започнахме с лекционните курсове.
Не мога да преценя какво точно ми дава гледането на филми, но мисията ми е да давам ориентири на хората в необятността на киноизкуството – не чрез назидание /това трябва да се гледа, това – не!/, а чрез информираност и увлекателно поднесена информация. В този контекст ще разкажа една случка. В началото на годината имах честта да водя изданието на София филм фест във Варна. След една от прожекциите чух в коридора на Фестивалния и конгресен център коментар от случаен човек, който дори и не ме забеляза наоколо, че анонсът преди прожекцията бил по-интересен от самия филм…
Изобщо, въпросната галерия, пространства като “SOPRANO Live Club” (където често пееш) – това ли са последните убежища на истинското изкуство в малкия град? Ето ти така и не напусна решително Габрово, което е повече от достойно.
Силно се надявам тези убежища да останат трайни и в никакъв случай не ми се иска да са и последни. А относно това, че не съм напускал решително Габрово – толкова много пътувам – и по участия, и за забавления – че /слава Богу!/ не се чувствам чак толкова вклинен в града си. Стремежът ми е да се чувствам гражданин на България, а не само на родния си град.
Освен всичко си и книжар в голяма верига книжарници. Можеш ли да ми кажеш любимото си произведение на изкуството, което перфектно е събрало в себе си литература, музика и визия?
Може би някой роман на Харуки Мураками – „Кафка на плажа” примерно… Или пък филм като „Смърт във Венеция” на Лукино Висконти… Това ми хрумва „на първо четене”, както се казва…
Кои са другите твои образци и авторитети – в музиката и изобщо в изкуството?
На различни възрастови етапи съм бил склонен да приемам определени образци и авторитети. Вече не залагам на твърди имена, защото какво ли не ми е минало през главата! Радвам се, че през последните години намерих време да проуча из основи голяма част от творчеството на Дейвид Боуи и Джони Мичъл, а когато се чувствам кретенски, обичам да си надувам главата с „електрическия” Майлс Дейвис от “In A Silent Way” и “Bitches Brew”” нататък /но без осемдесетарските му албуми/. Дай да се спра само на музиката, че ако навлезем и в другите изкуства, ще рискувам да изпадна в многословност…
Знам, че често “палиш“ на тази тема и има какво да кажеш – какво е отношението към музикантите в България, разбирай го всякак – от публика, собственици и управители на клубове, продуценти, мениджъри, медии?
Знаеш ли, малко се поизморих от „палене” – не казвам че се примирявам с нещата, но се научих да си щадя нервната система и да карам „со кротце, со благо”. Лично аз лошо отношение рядко виждам, макар и да съм попадал на некоректни хора, но тях няма как да ги променя. Просто ги наказвам с мълчание… На Нейно величество Публиката мога само да й бъда признателен, а на истинските клубове в България пожелавам дълголетие. Ще вметна, че все още съм обладан от магията на страхотния клубен гиг, който снощи „Оратница” направиха в търновския „Мелон” – едно от най-хубавите места за лайфсвирене в България, което скоро стана на 11 години…
Продуцентите и мениджърите – да търсят, да издирват, да лансират – така де, ако си знаят работата, да си я вършат. Някак си маргинално съм останал встрани от подобен род професионалисти – ако решат, да ме потърсят! /майтапче!/
За медиите – радвам се, че вече има хора, знаещи за какво и как да пишат – относно музика, кино, въобще изкуства. Който иска, намира това, което има нужда да прочете или да види. Изпитвам неприязън от масовото медийно жълтеене и безсрамното ровичкане в живота на хората. Гордея се, че от 10 години не гледам телевизия, радио слушам много избирателно, вестници не чета! Не се влияя и от масови кампании – примерно не съм изгледал филма „Възвишение” заради заливащата ни реклама, а защото романът наистина плачеше за адекватна екранна адаптация и считам, че си я получи!
Какво ти предстои?
Не знам какво ми предстои. От известно време се научих да не си правя планове и да не си поставям цели. Имам интуитивно усещане за нови провокации, но все още всичко някак си витае из въздуха. И все пак, както казва барон Чефалу /Марчело Мастрояни/ в края на филма „Развод по италиански”: „Животът определено започва на 40.” Е, преди двадесетина дни станах на 41 – значи животът ми определено вече е започнал.
"