Едно от големите удоволствия от участието ми в проекта “Виж музиката” е свободата да пиша по познати за мен теми. Понякога дотолкова познати, че обхващат впечатления и преживявания от познанства, преминали през времето и пространството повече от 15 години. Отношения, които не са имали шанса да бъдат засегнати от не до там реалистичния начин, по който интернет представя света днес. Този път разговорът е за групата 40 Days Later, а събеседникът е нейният фронтмен Гeорги Спиров. Една от българските метъл банди, чието творческо съдържание е достатъчно цветно, за да накара палеца ви да спре неудържимото си плъзгане по дисплея. За мен остава убеждението, че ако Алгоритъмът ви е довел до тук, той ще регулира невротрансмитерите, като същевременно ще ви захрани с достоверна информация …

Какво постави началото на групата и кои са хората, които сa 40 Days Later днес?
Началото на бандата постави един непопулярен в България по онова време стил музика, наречен метълкор. Аз като пресен студент в София нямах никаква връзка с музикалната сцена, а много ми се свиреше точно такъв стил (тогава все още се правeх на китарист). Беше едновременно тежък и мелодичен. За мое щастие, открих новосформираща се банда, която си търсеше китарист и носеше името 40 Days Winter. В настоящия момент аз съм единствения оригинален член от тогава. Претърпяхме много метаморфози под влияние на новите членове на бандата и различните ни музикални предпочитания. Винаги сме гонили по-модерния и тежък звук и бих казал, че откакто сме в настоящия състав звучим точно така, както винаги ни се е искало. В момента сме Георги Спиров (вокали), Христо Занев (китари), Ангел Диков (китари), Мартин Колев (барабани). Басист си нямаме за момента и мисля, че така ще си останем още известно време. 

Важно ли е името за една група и какво е значението, което вие сте вложили във вашето?
Името на една банда носи цялото послание на музиката ѝ (в повечето случаи). 40 Days Later носи идеята за преодоляването на премеждията в живота, израстването и новото начало. Противно на първоначалното впечатление, което човек може да си направи, името ни носи позитивно послание.

40 Days Later е един от основните двигатели на метъл сцената у нас. 13 години по късно, кое е това което ви мотивира най-силно да продължите започнатото?
Определено любовта към създаването на музика. Онзи гъдел, когато сглобим идея и я чуем за пръв път на живо. Всеки се надъхва зверски в такива моменти. След това, разбира се, страхотната емоция и адреналина от живите участия и интеракцията с публиката. Общо взето, много отдавна сме зарязали цялото „сега ще превземем световната сцена и ще обиколим света, превръщайки се в НАЙ-ЯКАТА БАНДА НА ПЛАНЕТАТА, КОПЕЛЕЕЕЕ!!!“.  В момента покрай семейното и кариерно развитие на всеки от нас времето за правене на музика намаля драстично, но със сигурност този дефицит води до още по-концентрирана емоция, когато ни се случи да творим и да се появим пред публика.

В този ред на мисли… Какво би посъветвал идното поколение музиканти, които предстои да развиват българската тежка музика?
Аз лично бих ги посъветвал да вложат цялото си сърце и душа в това и да направят най-доброто с него, защото ще им се отплати стократно в емоция и преживявания. Едновременно бих им казал да не се вкарват във филми и да не го взимат прекалено на сериозно, защото шансовете в наши дни да им се отплати кариерно са прекалено малки.

Имам любим въпрос, който не пропускам да задам на събеседниците си… Звучи ли 2022 по начина, по който очакваше да звучи? Намираш ли съвременната музика за вълнуваща или се случва да се запиташ “Къде сгреши човечеството?“
Както във всяко време, така и сега се откриват много качествени изпълнители, които творят модерна, различна и завладяваща музика. Звукът се променя и в наши дни жанровете толкова са се миксирали, че понякога е трудно да зачислиш даден изпълнител към един жанр. За съжаление, много често се случва да не можеш и да различиш изпълнителите един от друг. От своя страна, това ярко откроява оригиналните и заслужаващи внимание от еднодневките.

Преходния въпрос неминуемо ме пренасочва към въпроса с дигитализацията. Високата й степен както в създаването на музика, така и в разпространението ѝ,  дава ли или отнема повече?
Дигитализацията е нож с две остриета. Никога създаването на музика не е било толкова лесно и достъпно. Както с всяко нещо, което е масово, така и с масовото създаване на музика стойността й пада. Обичам да казвам, че в огромната си част музиката се е превърнала в заведение за бързо хранене. Давам ти парчето, чуваш го един-два пъти и после забравяш, че съществува, защото вече са те обсипали от 100 страни. Има го момента с пренаситеността с артисти, които покриват (както вече споменах) еднакви жанрове, копират едни от други и звучат еднакво. Така пада цената на цялото нещо. От друга страна, вдига акциите на истински оригиналните и уникални изпълнители.  Що се отнася до разпространението на музиката, важи абсолютно същото. Дигитализацията отне едно основно перо в бюджета на музикантите, а именно физическите носители, които в момента са по-скоро скъп спомен, който можеш да си набавиш на концерт, отколкото източник за слушане на музика. Поради тази причина в момента единствения поток на приходи са живите участия. Също така в момента платформите осигуряват лесен и евтин достъп до реклама, което също води до пренасищане и размиване на информацията в мрежата.

В условията на текущия оскъден клубен и фестивален живот, къде биха могли да ви открият хората, за които е предназначена музиката ви?
Споменавайки дигитализацията – в момента могат да ни открият единствено по стрийминг платформите и в репетиционната. Надяваме се скоро да успеем даа се качим на сцена с нов материал, а и едни дълго отлагани фестивали си ни очакват. Надяваме се ние да ги дочакаме. 

Един от измерителите на успеха ви несъмнено е споделянето на една сцена с имена като Vola, Kadinja, Monuments и Bullet For My Valentine. Сподели впечатления от преживяното по време на тези участия!
Това определено бяха страхотни уроци за нас. Видяхме отблизо как талант, адски много работа и късмет работят заедно и кое колко значение има. Осъзнахме, че изобщо не сме готови за голяма сценa като тази на Арена Армеец. За такова място се иска много подготовка както с репетиции, така и с продукция (китарен звук, миксиране на бекинг тракове и т.н.). Видяхме на колко напрежение и умора са подложени тези хора. Научихме важните уроци за това ако си нямал онзи „едно на милион“ късмет как да се популяризираш и дори да ти се случат нещата, какво да очакваш. В наши дни дори и сравнително големите за нас изпълнители биват измъчвани от финансови дилеми. Темата е много дълга, затова ще завърша така: Научихме много за трудностите, изпълнихме си по една мечта и прекарахме страхотно. Пренасочихме житейските си приоритети, давайки на музиката едно специално място в ежедневието си, което да ни носи само кеф и творческа наслада. 

Клиповете към песните ви отговарят в голяма степен на очакванията на съвременната публика. До колко важна е визуализацията към едно музикално произведение?
Ето това е поредната много дълга тема, по която мога да говоря с часове, понеже снимането на музикални клипове се превърна в нещо като втора професия за мен. Ще се огранича с това, че в наши дни хората „слушат с очите си“ и визуализацията е много важна за подпомагане на аудио изживяването. Проблемът отново опира до ниските бюджети и невъзможността за реализиране на по-оригинални клипове, което води до еднообразие в даден момент. Въпреки всичко, винаги едно парче е желателно да бъде подкрепено с красива или достатъчно динамична картина, която да подсилва действието ѝ. Най-малкото, защото забелязвам тенденцията, че ако едно парче не е “клипирано”, не получава никакво внимание. Пръстите ни във всяка свободна минута търкат дисплея, а очите шарят по него. Измежду цялото разнообразие от визуални стимули, това парче трябва да се набива на очи, за да задържи и задължи зрителя да стопира палеца си точно върху него. След това вече се включват и ушите в действие. 

Разкажи ми за някои от най-забавните моменти около заснемането на видеото към песента #RESIST…
Идеята на Resist беше да е парчето-майтап. Цялото заснемане беше много яко изживяване (основно за мен, защото за пръв път снимах с анаморфен обектив). Всички моменти бяха забавни. Може би най-забавните бяха моментите, когато, докато снимаме основните дебилни кадри за началото на видеото, в съзнанието ни изникваха допълнителни дебилизми, които накрая заместиха някои от оригиналните кадри, като ваденето на VR очилата от тоалетна чиния, галенето на портрета на Ангел и т.н. 

Графичният дизайн на албума и синглите ви също е впечатляващ! Кой стои зад тях?
Тук е момента за дълбок поклон пред Антония Гласкова, която ние много обичаме и ни помага от първия албум насам. На нея дължим логото си, обложката на албума, фотосесията и до голяма степен клипа на Decompression. Страхотен артист, дизайнер и фотограф с много развинтена фантазия и абстрактно мислене. Следващите ни издания също ще са нейно дело. 

Какво да очакваме от 40 Days Later в обозримо бъдеще?
Oбозримото бъдеще ще донесе нов албум до края на годината. Отделно мислим да направим клипове на няколко от парчетата в определена стилистика, която ще видите когато се случи. Надяваме се да успеем да се доберем до няколко клубни и фестивални сцени тази година, ако не ни мине covid път. 

Имам удоволствието да ви познавам и извън сцената и съм убеден, че за читателите също ще е интересно да разберат какви са професиите и страничните ви интереси?
Извън бандата всеки води нормален живот, като за човек от дълбокия ъндърграунд. Христо работи в компания като оператор на данни, гледа една малка красавица, колекционира LEGO и се старае да отделя достатъчно време за mountain biking. Ангел бачка за една компания в сферата на соларната индустрия, кара си „Мусито“ (Мустанг-а) и си пътува. Марто е психотерапевт, преподавател и прави изделия от дърво в свободното си време. Аз, от своя страна, съм лекар по дентална медицина, снимам музикални видео клипове и си отглеждам един прекрасен бебок. 

Слушаш ли 40 Days Later в свободното си време и какво друго звучи от музикалния ти плейър? Кое е най-новото ти музикално откритие?
От време на време си слушам нашите неща. Много ме зареждат. А относно собствените ми открития за последните 1-2 години – аз съм от хората, които зациклят на нещо и трудно откриват нещо ново. В нашите стилове най-любимите ми банди в последно време са Sleep Token, Don Broco, The Korea. Иначе си имам някои любими изпълнители в малко по-chill жанровете като Kazukii, We Are All Astronauts, Ancients и още няколко ambient и post rock банди.

Кое е нещото, което най-силно те развълнува в последно време?
Тук ще бъда кратък – синът ми!