За контакти:
+359 878 739 555
София 1000, ул. "Ген. Гурко" 70, ет. 3, ап. 9
За музикални събития: calendar@bgma.bg

All That Blues: Петър Георгиев – Пешето

Сияйно лятно ранно утро в зеленото сърце на София. В Княжеската градина пеят птички и е безкрайно спокойно. Съвсем подходящо за разговор с музикант, който никога не е давал интервюта за себе си. Никога? Ами да. С подкрепата на изпълнения с достойнство лабрадор Едуард тръгваме на пътешествие из дебрите на блуса.

Не бях обръщала внимание, че всъщност в участията си в медиите ти винаги се появяваш с колега и само в контекста на определен проект – група, песен, албум. Нищо лично. Нищо извън темата. Оказва се, че си … тайнствен. Личността зад кулисите.
По принцип обичам съвместната работа. Някои хора сами измислят музиката и са самодостатъчни в това, което чуват. Аз смятам, че колективното мислене в много случаи е по-добро от индивидуалното, по-богато, макар че и тук е различно. Има много парчета, които измислям сам, отивам и казвам на групата, с която свиря, какво да правят. И им изсвирвам парчето от – до. От друга страна, винаги съм отворен и искам парчето да мине през ушите на хората от групата. И ако те имат нещо, което да кажат, да го чуя и евентуално да се съобразя. Ако ми хареса. Ако не ми харесва …

Не го включваш!
П.: Да! 

Блусът е твоята музика. Как я откри? И защо според теб в България блусът не е толкова популярен жанр, колкото, например, в Унгария …
Oт много малък слушам музика. Покрай брат ми просвирих на китара 7-8 годишен, а и в махалата навсякъде се слушаше западна музика, която успяваше да пробие през соц стената. В България по това време музиката от Запада навлизаше с рокендрол групите като Ролинг стоунс, Бийтълс, както и много други групи от брит вълната на 60-те. Парчетата, които бяха популярни, не бяха блус, а по-рокаджийски, по-танцувални. Но корените на тази музика са много по-далеч. Те са в Щатите – колкото и да е неприятно на някои хора. Тя идва от там и е точно комбинацията от черната и бялата музика. На черните интервалът (тритонус или хиатус) не им е звучал фалшиво, за разлика от белите. От друга страна, слушайки богатата хармонично и мелодично музика на белите, те обогатяват своето музициране. В основата на блуса, както и на всяка друга музика, е пентатониката, а нататък са нюансите, украсата, които ладовете й придават. Блус-схемите са сравнително елементарни, но веднага се усеща, ако не свириш от сърце. С емигрантската вълна от Англия ирландската музика придава чисто ритмично и хармонично нов нюанс и обогатяват жанра, като се появява и кънтри музиката. В момента всичко това е преплетено и прелива едно в друго. 

Ние по някакъв начин сме се докоснали и залепипи за световните музикални течения в определен момент. А основата на тази музика някак ни убягна, не я знаехме. В Унгария имаше много повече блус групи, у нас – рок банди. Това не значи, че във Франция и в Германия е имало страхотни блус банди. Тъй, че не сме някакво изключение. Имаше музиканти като Личо Стоунса – един страхотен истински блус китарист с пръст като на Джими Хендрикс, който свири бавно и вкарва душа във всеки тон. Това е много типично за блуса. Там не се гони бързина, техничарския тип показна виртуозност. 

Това е интересното. Днес слушаме блус, в който всички тези мелодични и хармонични напластявания продължават да съществуват и да се развиват.
Да, и след толкова много години популярната музика все така в основата си го има това нещо. И най-вече блус и рокендрол, който е и смесица между блус и кънтри, примерно.

Определено тук подценяваме влиянието на кънтри музиката.
Така е, а то е доста голямо. В момента това е едно от най-перспективните музикални течения. В САЩ тази музика е толкова развита, че не може да се сравни с никоя друга популярна музика. Това е огромна индустрия с изключителни музиканти. 

Има нещо странно в превръщането на блуса в жанр от популярната музика. В сърцето му има толкова тежко социално послание, което за мен се асоциира с “Порги и Бес” на Гершуин и онова истинското “Лятно време” в операта. И което постепенно отстъпва на заден план.
Ами да. Блусът е това. Тъга. Мъка … То и при мен стана така. Първият ми допир с тази музика беше чрез някои радиа и някои плочи, които се промъкваха тук. Британски рок. Deep Purple и Uriah Heep хвнаха българската младеж, но това беше едностранно запознаване. Постепенно започнах да разбирам, че има и преди това неща, които трябва да разбереш, да ги знаеш. Като със всичко в живота. Популярната музика наистина започва в Щатите от тази смесица в музиката на различните раси. И това е …  

Всъщност български групи, които свирят само блус, са ужасно малко – ако ги има. Най-малкото те свирят и рок, рокендрол.
Да, това е съвсем нормално. Хората искат да се забавляват. А блусът не е за забавление. Блусът е нещо, което те разчувства и ти изкарваш това чувство, това свое преживяване в музиката. Не можеш да разкажеш весела случка в блуса. За това си има рокендрол. 

А блусът в киното? Разкажи ни как се пише блус за филми. Инструменталните ти пиеси в “Омбре” бяха прекрасни. Дали първо гледаш филма или имаш предварителни готови идеи?
Комбинирано е. Всеки, който пише музика, има някакви музикални теми, които са в главата му. После, гледайки кадрите, говорейки с режисьора, намества нещата. Самото настроение и музикалният фон, който допълва кадрите, трябва да е уточнен с режисьора, за да се разгърне музиката. И от там вече или използваш вече разработени моменти, или пишеш нещо ново специално за избраните кадри. Съвременните филми са страшно динамични, отвлечените моменти са много малко и отегчават зрителя. И там музиката, която подкрепя тази динамика, много трудно може да остане самостоятелна. Там самата мелодия не е толкова важна, колкото е ритъмът, енергията. Докато при филмите като “Омбре” – донякъде старомоден като концепция – времето тече бавно, спокойно. Там има време за мелодия, тя излиза на преден план и може да живее отделно и след филма. Всъщност в музиката най-важна е мелодията. След нея са аранжиментите, оркестрациите, но мелодията е тази, която остава. 

Какво мислиш за тази разширяваща се мания за колаборации със симфонични оркестри у нас?
Това не е мания. Според мен това е опит от страна на диригентите симфоничните оркестри да увеличат своята популярност. За съжаление, да затвориш в симфонична зала поколенията, които идват, става все по-трудно. Те искат да се забавляват. Те не искат да слушат музика, което ми е много болно, защото изкуството не е за забавление. Както не можеш да се кискаш и танцуваш пред една хубава картина или хубава книга. Тя е чувството на автора, което е изпитал и иска да предаде на другите хора, да покаже какво е усетил, какво го е впечатлило. Така, че това е начин публиката да бъде привлечена към симфоничния оркестър, да се докосне до стойностни неща, с които иначе няма как да се срещне. Нас в училище ни водеха на опера, на оперета, на балет. Разбира се, на по-леки неща, но виждахме и чувахме. Сега къде ще чуят учениците тази музика по разбираем за тях начин и в съответната обстановка? 

Има и друга гледна точка. Присъствието на симфоничния оркестър в песните на една рок банда е вид мост между по-лекия и по-тежкия жанр. Да, оркестърът може да вдъхне нов живот на стари хитове. С различно, мащабно звучене, с нова представа за силата и възможностите на музиката като изкуство. Но там са много важни оркестрациите. Или пък класически инструменти, които поемат функциите на електрическите китари. Като Apocalyptica

Кои са музикалните проекти, в които си участвал през годините и цениш най-много?
Благодарен съм на Господ и на живота, че ме срещна с много различни, интересни хора, от които съм научил много. Участвал съм в най-различни проекти: акустични, баладични … Един от първите ми професионални ангажименти беше с Кирил Калев и “Приятелите на песента”. Много ценя работата ми с Мишо Белчев. Пътувах с него около година и половина – две и му акомпанирах. Това беше много важно за мен, разбрах значението на думите и на текста. На хубавия текст. Нататък ми се случиха много неща. Пътувах в чужбина като повечето колеги, но се върнах. Разбрах, че това не е за мен. Беше ми различно, не исках да ходя да свиря всяка вечер в някакъв ресторант. Интересуваше ме да правя и аз собствена музика, а имах и нужда. Правенето на музика е необходимост, идва отвътре и няма как да му избягаш – то те гони. И няма как да не го направиш, защото иначе влизаш в конфликт със себе си.  

Върнах се и попаднах сред музикантите на един голям концерт ведната след промените. Казваше се “Рок носталгия”. През 1992 или 1993 на стадион “Академик”. И там се запознах с всички големи музиканти, които до този момент бяха само имена, от които се възхищавам. Имах щастието да свиря с всички тях. Бях втора китара с “Щурците”, част от “Сребърните гривни” бяха дошли от Щатите, запознах се с Бъндараците … После получих много предложения и избрах Кирил Маричков и Валди Тотев. Те ми бяха кумири, кумири са ми и сега.  

Друго лице и другата група, която ми е много важна, е познанството ми с Ангел Ангелов – Джендема и включването ми в неговата група “Джендема”. Това е нещо, с което много се гордея. Там музиката има значение, но текстовете са много особени и интересни за България. Аз харесвам Мишо Белчев, Александър Петров – това са страхотни поети и текстописци, страхотни професионалисти. Но Ангел Джендема е нещо различно. Той е чешит (в добрия смисъл). Веднага се разбира, че е той. Както и Митко Воев – Бог да го прости!, който също имаше страхотен изказ. Това е като стилът на свирене на различните музиканти – специфичен, разпознаваем.  

В последните няколко години основната група, в която свиря, е Delta Roosters. С Тони Серкеджиев се връщаме там, към корените на истинския блус от делтата на Мисисипи. В началото на 2019 издадохме албум “Блус и ритъм” с 12 собствени композиции на български, с който много се гордеем.

Какво е мнението ти за спора кое е водещото – текстът или музиката?
Различно е. За мен това са два подхода в песните. Най-хубаво е, когато са съчетани, но при всички положения едното надделява над другото. По-доброто прави повече впечатление и хората първо му обръщат внимание.

Съгласен ли си с твърденията, че в старите български песни особено в рока има текстове, каквито в момента няма? Че текстът в песните в момента изчезва?
Това е пак във връзка със забавлението. Когато хората искат да се забавляват, забавлението не предполага замисляне, то не предполага да осмисляш нещо, да се задълбочиш. Забавлението е на момента, на повърхността. Когато се замислиш идва философията, да се оглеждаш къде си, какъв е светът около теб, да определиш своето място в света. В момента, за съжаление, поколението, което определя и музиката, иска да се забавлява. То лошо няма, но когато искаш само да се забавляваш също не е хубаво. Защото покрай теб минават много неща, а и ти минаваш през света без никаква полза за себе си. Ако си мислиш, че си тук само да се забавляваш определено количество години, много грешиш. Защото това е в младостта. Но после идва възрастта, старостта, когато трябва да осмислиш това, което си преживял. И тогава ако не си натрупал мисли и наблюдения, не знам какво можеш да осмислиш …  

Разкажи ни за твоите китари. И особено за онази красивата, червената?
Имам две направени тук китари – от моя приятел Явор Николов, известен като Ръмпо. Аз съм от китаристите, които обичат китарата тип Гибсън. Повече ми харесва звукът на Гибсън. Други китаристи обичат повече Фендър. Но аз харесвам Гибсън. Имам един оригинален гибсън, но в интерес на истината точно червената китара Epiphone, на която направих някои подобрения, ми харесва повече. 

Stoyan Grebenarov

А имаш ли китаристи, които са ти кумири?
Да, имам. Много. Първият, естествено, е Джими Хендрикс. Това е китаристът, който и до този момент ме зашеметява, като го слушам. Естествено, Ерик Клептън ми е адски любим и мисля, че толкова съм повлиян от него, че гледам да избягам от него доколкото е възможно. Би Би Кинг – страхотен. Има  страшни китаристи. И всичките са ми любими и ги ценя за това, че са изградили собствен стил и можеш да ги разпознаеш. Защото всеки се учи от всеки по някакъв начин, но те не копират, а се развиват със собствените си възможности.

По въпроса за копирането какво мислиш за твърде популярната у нас концертна форма на трибютите?
Това е пак въпрос на забавление. Отиват някакви хора в някакво заведение или пиано бар и искат да пият и да слушат песните, които ги забавляват. Те не искат да слушат нещо ново, което някой е измислил, защото това ще ги затормози – трябва да го слушат и да мислят. Те искат да слушат познатото и да се забавляват.

За мен е проблем, че трибютите се превръщат в състезание по съвършена имитация за младите български групи. И спират дотам.
Ами да – защото хората искат това. А групите са само изпълнители. Аз затова се отказах от Норвегия. Защото не исках да копирам максимално близка до оригинала музика. Аз искам да правя нещо, което ме вълнува, да знам корените му. Имам нуждата да мине през мен, да мога да добавя нещо, когато имам какво да кажа и да добавя. Имам много приятели, страхотни музиканти (много ми е кеф да свиря с тях), които, обаче, не могат да измислят песен и аз го разбирам. Аз пък мога. За да сътвориш хубава песен трябва да си положил труд и да имаш знания, да си запознат с музиката. Взимането на готов лууп и слагането на повтарящи се мотиви и текст, който почти винаги е ужасен, не е хубава музика. Но и от това има изключения. Например, група Ъпсурд адски ме кефят. Ицо Хазарта има какво да каже и веднага си личи. Там има качество. И това вече са различните таланти – каквото Господ ти е дал. Трябва да уважаваш таланта си. Ако не му обърнеш внимание, ако го криеш в себе си, си е за твоя сметка. 

Снимки: LinkDesign, Стоян Гребенаров

Проектът “Виж музиката” се осъществява с подкрепата на Национален фонд “Култура”

Вашият коментар

*

За контакти:
+359 878 739 555
София 1000, ул. "Ген. Гурко" 70, ет. 3, ап. 9
За музикални събития: calendar@bgma.bg
X