Вселената на рок музиката е пълна с илюзии, фалшив блясък, бутафории, заблуди и доста очевидни лъжи. Но какво би останало, ако премахнем всичко това? Нищо? Един от възможните отговори е кратък и ясен – хардкор. Тази музикална форма само външно прилича на шумен и агресивен рокендрол. В сърцевината си (простете ми тази тавтология) тя всъщност е нещо напълно различно.
По стечение на обстоятелствата или пък може би по някаква труднооткриваема, но съществуваща логика, Варна има специално място в географията и историята на българския хардкор. В комбинация с пънка, който упорито продължава да вирее в този курортен град на безкрайни летни купони по плажните дискотеки, варненският хардкор е един вид легенда. Но не от този илюзорен тип, за който споменах по-горе. Проследяването на историята на тази ъндърграунд сцена е тема напълно достойна за дисертация. Някъде от средата на 90-те, а дори и от по-рано, се появяват различни групи, твърде често сменящи името, състава, стила си… В привидния хаос на тази сцена, който продължава трето десетилетие, всеки един от тези „проекти” (модерна дума, която едно време никой не употребяваше в този смисъл) има своето място, оставя индивидуална следа. На любителите на историята и фактите препоръчвам статията „Хардкор-пънк сцената във Варна 1989-2009” (http://lunatic.bg/hardcore-punk-varna/), в която грижливо са споменати повечето имена, които трябва да се знаят. Както личи и от заглавието, давността на текста е почти 10 години. Какво всъщност е положението на хардкора и пънка във Варна днес?
Краткият отговор е, че явлението съществува. Концертите са по няколко на сезон, появяват се нови явления, като например летния пънк пикник, при който фенове и музиканти се местят на открито – сред дърветата и птичките. Естествено, песента на последните трудно може да се чуе при такова събитие. В пропитите със спомени репетиционни, почти без изключения разположени в мази, продължават да се раждат песни, албуми, да се правят експерименти със звука и да отправят послания в характерния хард кор стил – с мощен рев и вой в микрофона.
„Това е нашата йога” – шегуват се музикантите от Indignity, които любезно ме допускат до репетицията си в седмицата преди поредното свирене на сцената на алтернативното скейтърско пространство Хале 3. Поканени са да участват в представянето на албума на софийската група Expectations “Bye-Bye Youth”. Самите Indignity са всъщност доста по-възрастни от столичаните, които декларират, че се разделят с младостта.
Почти всеки от Indignity участва и в други музикални формации. Барабанистът Мишо Пехливанов (по време на репетицията черпи за годишнина от сватбата си), например, свири в четири групи и вторниците и четвъртъците са посветени на това. Ангажиментът към музиката е свещен и неприкосновен – както за него, така и за останалите участници в бандата, които също имат семейства, деца, работа … Как се съчетава „нормалният” живот на един мъж около 40-те с бунтарска и анархистична по същността си проява, каквато е хард корът?
Ключът към разбирането е сериозността и липсата на компромис. Музиката като начин на живот за много хора е празно клише, но не и за групи като Indignity. Независимо от това, че тя поглъща време и пари, носи признание в общо взето тесен кръг от хора, понякога е причина за разочарования и конфликти, страстта към нея е нещо твърде основно, за да могат да го загърбят. Indignity са подминали 20-годишнината на групата без бенефис, отбелязването на някакви етапи в съществуването на бандата явно не е приоритет, както и „надбягването” с конкуренцията – доколкото изобщо може да се говори за нещо подобно в тази силно сплотена музикална общност. Имат записан албум, върху смесването и звука на който още се работи – близо четири (!) години. Междувременно имат и нови песни за още един, който е възможно дори да изпревари предишния. Това също не е някакъв повод за притеснение или излишна суета. Всъщност суетата като цяло отсъства от музикалното преживяване в този случай.
За Indignity е важно накъде ги отвежда музиката и развитието на посланието, което те отправят към всеки, готов да го чуе. Стилът им търпи сериозна промяна с годините и дори самите те признават, че може би хард кор вече не е най-точното определение за него, макар че понятието е достатъчно обширно в световен мащаб. Шегуват се, че музиката им е по-скоро инди-кор или инди-пънк, като „инди” идва от името на групата.
Не само за Indignity, за повечето варненски хард кор и пънк групи най-важното е да постигнат нещо наистина индивидуално, уникално, различно. И това е най-ценното в съществуването на тази общност. В съвременния свят, в който стандартизирането, вкарването в определени рамки, разделянето на нещата на „правилни” и „неправилни” се е превърнало в повсеместно явление, подобен стремеж е неизпълним за доста хора. В този смисъл съществуването на варненската хард кор и пънк сцена е наистина свежа глътка въздух.
Леко болна тема е, че новите групи, които искат да продължат по същия трънлив, но носещ много специално удовлетворение път, на практика не са никак много. Може би новото поколение е много по-различно от това, което се оформи в хаоса на 90-те. Може би ценностите вече са доста по-различни… Макар, че какво може да е по-ценно не само в музиката, но и във всяка творческа дейност от това да изразиш себе си по най-яркия възможен начин, оставяйки индивидуален отпечатък? Броят на хората в публиката, продадените билети, дискове или винили, посещенията в YouTube, достигнатите места в класациите? За щастие, все още има хора, които успяват да ни убедят с упоритото си присъствие, че по-важно е да имаш собствен глас, който да използаш, за да говориш, пееш или крещиш за важните неща, които като сомнамбули все по-често пропускаме да забележим.
Проектът “Виж музиката!” се осъществява с подкрепата на Национален фонд “Култура”