За контакти:
+359 878 739 555
София 1000, ул. "Ген. Гурко" 70, ет. 3, ап. 9
За музикални събития: calendar@bgma.bg

Александър Петков a.k.a. Сашо Кучето: философски уроци по джаз китара

Ако попитате варненските музиканти дали са чували за Александър Петков, вероятно повечето от тях ще се поколебаят как да отговорят. Ако, обаче, попитате за Сашо Кучето, със сигурност всички знаят за него. Особено ако имат отношение към китарата и джаза. Самият аз чух за него  за първи път някъде през 90-те, когато името и прякорът му се носеха като легенда сред приятелите ми китаристи в изникналите като гъби след дъжд рок групи. Мнозина отиваха на уроци при него, много малко продължаваха защото разбираха, че трябва да учат ноти, да слушат големите джаз майстори и да полагат старание, което не се вписваше в мечтите да са прочути и харесвани. Но бързо. “Толкова по-зле за тях!” мога да кажа днес, когато най-сетне и аз се запознах лично с този изключителен музикант и човек. 

Историята на Сашо Кучето е като готов сценарий за филм. В нея има полети на вдъхновението и дълбоки разочарования, усеща се ярко истината за една отминала епоха, уроците от която сякаш не искаме да научим, има тежки уроци на съдбата и силни емоции. И много красива и стойностна музика. Александър Петков разказва, че като ученик е искал да бъде художник, въпреки че е израснал в музикантско семейство. Баща му Петко Георгиев е един от създателите на варненския симфоничен оркестър през 1946 година, дългогодишен учител по музика. Майка му Магдалина Добревска свири на класическа китара. След ранната ѝ смърт инструментът остава окачен на стената, докато приятел на младия Сашо не му дава идеята да започне да свири. „Грабнах китарата и започнах да си дрънкам. Бях напълно самоук. Настроих сам китарата на един строй, който се оказа почти италиански, само че първа струна беше ре, а не ми“ – разказва с усмивка за първите си опити Александър Петков. 

После идва казармата, баща му го записва да учи индустриална химия. Артистичният младеж, който е принципно старателен както самият признава „до педантизъм“, завършва, продължава и на следващото ниво на образование с химия, но в крайна сметка я зарязва. Започва да свири по кръчмите, а при изпит за категория през 1969, каквато е трябвало да има навремето всеки музикант, се сблъсква с неприятната страна на реалността в музикалния живот при социализма. „Фаготист изпитва китаристи – Боже Господи! Дойде, накара ме да си намаля усилвателя, говори ми на „ти“, никакво уважение … Аз изсвирих „Полетът на бръмбара“ на Римски-Корсаков в цигулково темпо и попитах дали искат да чуят нещо друго“ – спомня си китаристът. Комисията първо решава, че е чула достатъчно, после обаче му носят някакви ноти като допълнително изпитание. Те не са подходящи, защото Петков свири с перо и го казва. Изпитващите не разбират какъв е проблема, затова му се налага да покаже, че владее не по-зле и техниката с пръсти.

Отварям една скоба, за да отбележа, че Александър Петков очевидно е от онези хора, които имат почти физическа непоносимост към грубостта и простащината. Особено пък когато тя е проявява в музиката. Вече на 80 години, той е все така настойчив в отстояването на естетическите норми. Не признава музикални жанрове, в които липсва някой от трите елемента на музиката – ритъм, хармония и мелодия. Затова по-добре да е никой да не го пита какво мисли за рапа. Пошлостта го притеснява и в отношенията между хората. Затова е и силно обезпокоен от чалгизирането на цели поколения. И не, не мислете, че става въпрос за музикант, който иска да се дистанцира от балканското звучене – напротив! Петков е дълбоко свързан с фолклорната традиция, признава силното влияние на румънската музика в творчеството му. Именно тя е в основата на едно от уникалните му открития – неговата неповторима цимбална техника, която най-ясно може да се чуе в албума „A Happy Return”, който той записва през 2002. „Джазмените не го оценяват много. Но приятелите ми ромски музиканти го харесват и не спират да ме хвалят. Казват ми: „Това е 80-90 % цимбал!“” – видимо е доволен от тази оценка Сашо Кучето. 

През 1970 той се озовава в Берлин със стипендия за Консерваторията „Ханс Айслер“, където две години учи джаз китара. И тук, обаче, се сблъсква с неразбиране, пренебрежение и завист, включително и от преподаватели. Готов е да се върне в България, но в крайна сметка остава в Дрезденската консерватория „Карл Мария фон Вебер“, където най-сетне среща своя учител: изключителния музикант Валтер Вирзиг. „Аз имам само един учител – това е той“ – казва с дълбока признателност Александър Петков. Снимката на Вирзиг стои винаги пред очите му, закачена високо на стената в стаята му заедно с тези на останалите му кумири в джаз китарата. С един от тях – Джо Пас, той успява да се запознае в София през 1988. За съжаление, не е поканен в малката група български джаз музиканти, които имат възможността за по-близък контакт със световното китарно величие. 

След като приключва своето образование в Дрезден Петков е изправен пред избор. Валтер Вирзиг е готов да му помогне да развие кариера в тогавашната ГДР, но искрено го съветва да потърси начин да замине за Западна Германия, а от там – за Америка, където е убеден, че талантливият българин има шанс да развие най-добре потенциала си. Увещава го да не се връща в никакъв случай в България. В крайна сметка обаче Александър Петков прави точно това. „Когато се върнах в България вдигнах кръвно, разболях се. Тук отношенията между хората ме съсипаха“ – разказва искрено китаристът. Свири със светилата на българския джаз – Петър Славов, Теодоси Стойков, Симеон Щерев … Със Щерев, обаче, влизат в конфликт, който от спорове за музиката и начина, по който е правилно да се свири, постепенно става личен. Александър Петков намира постоянното си убежище във Варна, която му дава някакъв вид спокойствие. Отново свири по заведенията, които превръща във функциониращи джаз сцени. Композира, започва да възпитава своите ученици, които постепенно започват да се оформят като отделна, разпознаваема школа със собствен почерк … Появява се и неговата книга „Технически упражнения за китара“, която е много високо оценена от много китаристи, при това далеч не само в България. 

В днешно време криволичещият път на Сашо Кучето го води към нови изпитания, каквито имат много 80-годишни хора. Има болест, която изисква постоянна диализа, но духът му остава в някаква степен несломен. „Понякога сестрите ме питат какво гледам в тавана, аз им казвам – композирам музика. Което е самата истина. Също така постоянно си пея тихичко, понякога хората се оглеждат …“ – разказва отново с усмивка учителят по китара. Признателността на неговите ученици е едно от основните неща, които го крепят в трудните моменти. Много от тях са пръснати по цял свят, но често завръщайки се му се обаждат. Понякога дори за нови уроци или просто за съвет. Начинът, по който говори за тях наистина вълнуващ. Александър Петков не крие, че има любима ученичка, с която дори има запис – това е Мариета Атанасова, която на 9 години е достатъчно талантлива, за да създава собствени джаз импровизации. В момента тя се занимава активно с театър, но не изоставя и китарата, макар и непрофесионално. 

„Това, на което искам да науча учениците си, е преди всичко на човещина. Какво ще свирят, какво ще пеят – това си е тяхна работа!“ – обобщава Сашо Кучето към края на разговора ни, в който сме преминали през толкова теми, че просто няма как да се поберат в един единствен разказ. Докато говорим той често хваща китарата, дава примери, които аз нямам музикалната подготовка да разбера. Но разбирам преобразяването му – когато китарата е в ръцете му, възрастният музикант изведнъж сякаш получава сила, лицето му се изпълва с емоции, които се превръщат точно подредени красиви тонове. 

Малко преди да се разделим, не пропускам да го питам каква е историята на прякора Сашо Кучето. „Дойде от тромпетиста Данчо Капитанов, Бог да го прости. Бяхме в един състав, аз бях по-възрастен от всички и условно ме назначиха за „диригент“, тоест, някой да организира групата. Като имахме почивка и трябваше да свирим пак, аз отивах и им казвах: „Хайде, ставайте, кучета“, а те ми отговаряха: „Добре, куче“. Така ми остана. Но нямам нищо напротив. Хората рядко знаят кой е Александър Петков, но знаят Сашо Кучето.“ 

Снимка: Личен архив

Проектът “Виж музиката” се осъществява с подкрепата на Национален фонд “Култура”

Вашият коментар

*

За контакти:
+359 878 739 555
София 1000, ул. "Ген. Гурко" 70, ет. 3, ап. 9
За музикални събития: calendar@bgma.bg
X