Автор: Евгений Шевкенов
На 1 ноември тази година, в Деня на народните будители, се състоя един доста тих, но знаменателен протест на културтрегерите, който за съжаление не предизвика съществени медийни и обществени реакции, нито пък реални действия от очевидно нискокултурната управляваща класа. В търсене на диагнози и терапии относно този наболял проблем, само преди няколко дни, представих доклад на тема „Актуална проблематика при тенденциите в развитието и управлението в бранша на класическата музика“, в рамките на научна конференция състояла се в АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев“ Пловдив. Докладът предизвика силен отзвук в колегиалните научни среди, което ме подтикна да доразвия темата в една статия за по-широка аудитория, сваляйки академичната тога на формата, но съхранявайки идеята и дори изостряйки тона на презентация.
Каква е моята гледна точка за днешното състояние, развитие и управление на държавните музикални институти?
Според мен браншът тежко се задъхва под надвисналия дамоклев меч на делегираните бюджети, разпадащата се материална база, (псевдо)културните 0,4 % от БВП (без отчитане на почти двуцифрената инфлация и наложителните капиталови разходи!) и не на последно място заради катастрофалната културна и образователна политика.
Ще се опитам да аргументирам и поясня констатациите си, по точки, както следва:
- Делегиран бюджет – по моя дефиниция, мефистофелско средство за купуване на души срещу минимално физическо оцеляване. По обясними причини ми е изключително трудно да не засегна никого лично, ако се придържам към фактите и истината, която те разкриват. Но –
Amicus Plato, amicus Socrates…
Осъждането на конформизма, водещ на места до репертоар и афиш с до и над 50% некласически халтури (без извинение), е наш дълг към понятието истина. А тя е, че регулярно се предлага продукция, която няма нищо общо нито с операта, нито със симфонизма. Да се оправдаваме с желанието за спечелване на публика е смехотворно и ми прилича на продажба на евтини мак-бургери в ресторант с три Мишленови звезди – поради това нито бургероядците ще станат гурме-експерти, нито ресторантът ще остане елитен. При цялата ми доброжелателност към творците от естрадно-етно-джаз-рап-бийтбокс направленията, тяхното място просто не е на оперната и симфонична сцена. Явно обаче малцина ръководители притежават нужния творчески инат и управленски капацитет да намерят други решения. Решения, което не допускат нито капка катран в кацата с меда и без които неминуемо ще се стигне до фактическата ликвидация на същността на понятието класическа музика.
Жестокостта ми към директорите обаче се сломява в момента, в който си припомням, че годишният бюджет на операта в Хамбург за 2020 г. е 62 милиона евро. Почти половината от целия наш държавен бюджет за култура. За тези, които ще кажат, че Германия не е от нашата черга, е следващата точка с примери от две страни от бившия източен блок, което предполага, че с България са имали в някаква степен равен старт след смяната на системата. Става дума за полския град Бидгошч и унгарския Печ.
- Материална база
В Бидгошч (население колкото Пловдив) е построена фантастична оперна сграда, завършена през 2006 г., а в Печ (сравним по население с Пазарджик) през 2010 г. бе завършен уникален комплекс на името на Золтан Кодай, с възхитителна концертна зала за около 1000 зрители. Нужно ли е да напомням, че в Пловдив няма оперна сграда и концертна зала и че всъщност нито една концертна зала не е построена у нас през последните десетилетия?
- Бюджет и заплащане
България, в оперен театър (извън София) началната заплата е 1 400 – 1 500 лева бруто. Румъния, за същата позиция 11 000 леи, равно на около 4 350 лева. Без коментар.
- Политика за култура и образование или каква публика бе отгледана и възпитана през последните десетилетия?
Ще илюстрирам лаконично с Ютюб гледания – месечно каналът Пайнер е с над 60 милиона, Слави Трифонов – над 5 млн. Страхувам се да потърся обобщаващи данни за някой оперен или симфоничен канал, след като видях че новогодишният концерт на Софийска опера 2020 г. за почти 3 години има 2 хиляди клика. При такава статистика, ако някой все още не вижда „слона в ста(ти)ята,“ със сигурност трябва да се консултира с офталмолог.
Като антитеза на по-горното искам да дам един вдъхновяващ пример. В моя клас по цигулка в АМТИИ учи едно местно момче, което за момента надминава всички останали мои студенти, не само в България, но и във Виена. Неотдавна той безапелационно спечели двата най-сериозни конкурса за цигулари в България – емблематично на имената на световно признатите цигулари Недялка Симеонова и Васко Абаджиев. Скоро той няма да живее и работи в България. И аз нямам аргументи, с които да му препоръчам обратното. Защото дълго време сме в спирала на културен упадък, безцелност и апатия.
А всеки обществен или индивидуален културен възход се основава на усилие, на образователен континуум, на волеви опит на индивида и социума да се усъвършенстват, да се извисят към по-изтънченото, по-сложното, по-възвишеното. Еволюцията е процес на себенадвиване. Това го знае всеки, който някога се е захванал с музикален инструмент, подрънквайки и поскръцвайки на първите уроци, полагайки целенасочени усилия, ден за ден, години наред, за да може някъде напред в бъдещето да произведе райските звуци, предаващи метафизични послания на мистичния език на музиката. Усилия, които не могат да бъдат достатъчно високо заплатени. Послания, които не могат да бъдат оценени в мерките на материалното, понеже самите те са мерна единица за културата и смислеността на съществуването ни, като индивиди, като народи, като човечество.
За да съхраним това, което все още имаме като класическа музикална култура, е време да се изправим пред няколко екзистенциални въпроса и тяхното неотложно решаване.
Ще взаимствам от Сенкевич – Quo vadis?
И от Чернишевски – какво да се прави?
И за край, Киркегоровото „или-или“.
Или сме обречени. Или активно ще се заемем да променим статуквото.