Петък вечер, мястото е етнографски комплекс „Стария Добрич“. В кафенето на това красиво място тече представяне на книгата „Саламандър“ на Димитър Събев, която разказва за Пламен Горанов – мъжът, който пламна пред Община Варна по време на протестите през 2013. Атмосферата е някак йовковска, във все още топлата вечер се преливат сложни и дълбоки емоции, от мъка до надежда, от отчаяние до вдъхновение. След представянето на импровизираната сцена излизат трима музиканти с бас китара, мандолина и тамбура, в която ако се загледаш по-внимателно, ще откриеш, че струните ѝ са фатален брой – 13. Триото е група „Зора“ – гостите във „Виж музиката“ този път …

Всъщност това по-скоро е представителната извадка от пъстрото артистично музикално общество, което носи иметo „Зора“. Броят на музикантите при тях варира – от 11 до двама, никога не е ясно до последния момент колко души ще свирят този път, а и дали някой  от публиката няма да се включи в изпълнението. „Зора“ пеят народни песни, от онези, които всяко българче знае буквално от детската градина. Изпълняват ги без характерната фолклорна интонация, аранжиментите са опростени, лишени от сложните украшения, характерни за традиционните ни фолклорни изпълненители. Въпреки това в съчетанието на силните им мъжки гласове и отчетливия ритъм има нещо възторжено и чисто. И независимо дали ще са цял оркестър или съвсем камерна формация, резултатът е един и същ – публиката пее с тях, весели се и иска още и още …

„Група „Зора“ е социално явление.“– казва ми с усмивка Петко Чернев (мрачната фигура с тринайсетструнната тамбура) и аз вътрешно си отдъхвам. Мислех си точно това да напиша като определение за тях, но друго е да го каже някой от музикантите, а не някой страничен наблюдател. Формацията се появява през есента на 2009 благодарение на двама ентусиасти на име Георги. Георги Едрев е самоук гъдулар, а Георги Ангелов (Гечето) – гласът на легендарната варненска рок група „Джоли Роджър“ от края на 80-те и началото на 90-те – е амбициран да се научи да свири на акордеон. Към „проекта“ скоро започват да се присъединяват нови и нови хора, сред които Илиан Любомиров, познат много повече като Ильо Пънкаря, който свири на бас, Сергей Глинков – мандолина, споменатия по-горе Петко Чернев (който е част и от експерименталната формация „Лоши петли“), Юлиан Малчев – кавал, Мариян Йорданов – гайда, Владимир Марчев – тъпан и перкусии … Всъщност това е съвсем малка част от мъжете и жените, станали част от „Зора“ в някакъв момент. Твърде често музикантите репетират на открито, едно от местата на срещите им е поляната с кривото дърво в Морската градина на Варна, която делят с дъновисти, каратисти и всякакъв пъстър народ, който се чувства най-добре в парка. 

„Принципът е, че ако си идвал на една репетиция, вече си част от групата.“, обяснява Сергей Глинков. Освен участието си в „Зора“, той свири в групата „Буна померанца“ и има огромен брой свои авторски песни на български, английски, руски и дори китайски, който е понаучил през четирите години, в които е обикалял „поднебесната“ народна република. Личното му творчество няма много общо с българския фолклор.
„Другото правило е, че ако си пил с групата, ставаш пожизнен член.“ – добавя Ильо Пънкаря, който в последно време е един от моторите на групата. Един от основните й гласове и точно той общува най-много с публиката. Другият главен певец Петко би трябвало да е фронтмен, но на практика е точно обратното. Той седи най-отзад, почти задължително с черна качулка, която скрива лицето му. „Зора“ не претендират да са професионална група в смисъла, в който се влага обикновено в това определение. Опитът им да продуцират собствени студийни записи в крайна сметка едва не води до разпада на групата, защото почти никой не е доволен от резултата. Малко след това гъдуларят Георги Едрев престава да свири с формацията. Част от състава се пръска по чужбина, включително и Георги Ангелов. Така основателите на практика ги няма, но „Зора“ продължава да съществува. 

През вече 10-годишната си история групата е свирила къде ли не – в столични клубове и в порутени селски читалища, на градски фестивали и селски събори, по кръчми и поляни, понякога пред голяма публика, понякога пред само неколцина приятели. А понякога и по протести – срещу ГМО, срещу добива на шистов газ в Добруджа … Това, което не се променя, е обичта към музиката и радостта да „викнат, запеят“ любимите народни песни в техния най-опростен вид. 

Къде на шега, къде на сериозно техният стил често се определя като „хайдушки пънк“. И той наистина е нещо крайно различно от показното носене на носии, практикувано дори и от политиците ни, или пък от игрането на хора като някаква патриотична аеробика. Най-ценното в „Зора“ е, че те са оригинална народна група, защото самите участници в нея са „народни“ до голяма степен в смисъла, който влага Вазов в това определение за хъшовете. 

Днес, когато българският фолклор продължава да се преоткрива и да се използва от музиканти от всички жанрове, тази необичайна формация успява наистина да вдъхва живот на старите песни. И най-важното е, че публиката винаги усеща енергията, която носят изпълненията на „Зора“. Със своя подход към песните, които групата изпълнява, тя успява да скъси дистанцията, да пренесе старите мелодии, думи и истории там, където традицията е най-уязвима. Защото фолклорът не би трябвало да е музика за шепа ценители и познавачи, а напротив – начин за изява, достъпен и разбираем за всеки.

Проектът „Виж музиката“ се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“