40-годишен юбилей празнуват през цялата 2017-та всички бивши и настоящи възпитаници на най-красивата и обичана танцувална емблема на Стара Загора – ансамбъл „Загорче“. Виждали сме ги на всички сцени в града, включително и на стадион Берое. През годините „Загорче“ има концерти във всички европейски страни с турнетата в над 800 града в Германия, Франция, Швейцария, Русия, Италия, Великобритания – Англия и Шотландия, Унгария, Чехия и много други.

Главен художествен ръководител още от самото създаване на „Загорче“ е Венелин Кръстев, който повече от две десетилетия работи заедно с Антоанета Крумова-диригент на хора и Красимира Манчева – диригент на оркестъра. За миналото и настоящето разговаряме с човека, който вече 40 години продължава да възпитава децата на Стара Загора в любов към родния фолклор, търсейки различния подход към неговото представяне на сцена – хореографa Венелин Кръстев.
Г-н Кръстев, кога се поставя началото на детско-юношеския ансамбъл „Загорче“?

Kак се е зародила идеята да съществува „Загорче“ не съм много наясно, защото това беше едно решение на тогавашния Окръжен народен съвет да се създаде представителен за окръга детски ансамбъл. Аз влязох в него може да се каже предварително – още преди да се изработи точната концепция. После през 1977-а съществуващите по онова време – хор, танцов състав и школа за народни инструменти се обединиха.

Така, че историята е много по-дълга от тези 40 години. Музикалната школа е създадена някъде през 1953-54 година и всички останали състави се събират в следствие на това решение. Първоначално се поставя продукция, която има съвсем схематичен характер като организация. След този период, току-що станал от студентската скамейка, аз поех ръководството на ансамбъла с амбиция да постигна нещо различно. Естествено, не ми беше много ясно какво точно, но осъзнавах, че фолклорът не е семпло изкуство. То не да може само да се копира и да се пренася от поколение на поколение. Децата постоянно се променят и е нужно да ги спечелиш с интересни идеи. 

В същото време обаче разбирах, че фолклорът е свобода и трябва да кореспондира с малките и техния свят. На децата им липсва опит – емоционален дори, което означава, че техните реакции и мотиви да танцуват са по-различни от тези на възрастните. В същото време, разбирайки всичко това и имайки го за идея и перспектива за моята работа, аз не бях сигурен какво в крайна сметка ще се получи.

Кои бяха първите постановки на “Загорче” под вашето ръководство?

Дебютните ми два спектакъла с ансамбъла са „Детски игри“ и „Тримата братя и златната ябълка“. Те ми дадоха основание да си представя други пътища на развитие на фолклора. По същото време Юлия Огнянова – наш утвърден режисьор и преподавател в НАТФИЗ -страшно много ми помогна да осъзная какво представлява танцът като изкуство. След поредния ни разгорещен творчески спор, Юлия ми споделя нейното разбиране за това, което правим: “Танцът е ритмизиран жест.” 

Изведнъж след толкова години лутане и противоречиви стъпки си дадох сметка какво не ми е достигало. Осъзнах, че когато превърнеш танца в изговор, в реч, когато той се превъплъти в език, насочен към самия теб, към някой друг или към целия външен свят, тогава чудото се случва. Чувал съм много хора да говорят за танца като изкуство, но дотогава не бях попадал на толкова ясна дефиниция.

Погледнато от дистанцията на времето, каква оценка бихте дали за развитието на ансамбъла?

Знаете ли, „Загорчe“ много години беше една лаборатория без кой знае какъв опит. Още от създаването на ансамбъла желанието ми е да обезлича, да изтрия границата между отделните състави във формацията. Преди години имаше борба между тогавашните ръководители и всеки се опитваше да вземе някакъв тип надмощие. Всъщност обаче като се погледне в исторически план, а и днес никъде в подобен тип формации музикант, певец и танцьор не се делят. След дълги години упорита работа в “Загорче” можеш да видиш един и същи човек да свири, пее и да танцува. По този начин, когато съставът излезе на сцената, той създава впечатление за монолитност.

Ние рядко, да не кажа изобщо, не правим репетиции по състави. Всички репетиции са ансамблови – първо това ни събира, второ е естественото състояние на атмосферата при нас. Между другото на последното ни турне, което беше изключително мащабно и премина през редица страни, забелязах, че точно тази цялост на “Загорче” прави отлично впечатление на публиката. Хората, дошли да ни гледат на живо, се чудеха как така децата могат всичко. Естествено това не е така, но зрителят остава искрено възхитен как този, който до преди малко е свирил на гайдата, я хвърля настрани, включвайки се с всички сили в танца. Нищо чудно след малко нашият герой дори да изпее и песен. С една дума, той или тя прави абсолютно всичко и обратно – всички останали са взаимно заменяеми. В състава разчитаме и на специализация, разбира се.

„Загорче“ е школа за живота, емблемата на града ни – много ви се радваме, чували сме от хора, израснали в школата за отборния дух, който градите, а той определено възпитава. Как успявате да го постигнете?

Не може човек с празен поглед да поднася култура от сцената. Първата ни работа, когато дойдат малките деца, които още не знаят защо идват, е да започнем да ги облагородяваме. Разбира се, доколкото е възможно. Учим думи, за да можем да говорим на един език. Професионалната подготовка на танцьорите включва знания за каквото се сетите, свързано с музика – определяне на тактовите размери, как се случва всичко, защо и как е обвързано това с пластиката, какви са имената на танцовите елементи и т.н.

По този начин можем буквално на базата на диктовка с думи да правим постановки. Освен това взаимоотношенията между танцьорите стават все по-близки. Те сами разбират още в залата, но особено добре на сцената, че трябва да си помагат – всеки помага на всеки, защото иначе настъпва хаос. Обикновено участниците ни са много на брой, сцените не са достатъчно големи и това изисква изключителна организация. Честите пътувания и разликата във възрастта също са съществен фактор. Изпълнителите в ансамбъла се съвместяват във възрастовата граница от 5 до 16-годишни. Всички те живеят заедно – големите помагат на малките, дават им пример.

През годините мултиплицираме ефекта на изграждания модел – така той се пренася по-лесно и по-бързо. Не е някаква сложнотия, но е необходимост. Полагаме усилия да променим дори по-буйните и невъзпитани ученици. На сцената трябва да стои един искрящ човек. Ако има разлика между децата, които излизат пред публика и тези, които не се занимават с нищо, то е в погледа. То е в това, което стои зад фасадата. Често ни питат: “По красота ли избирате танцьорите?” Отговорът е: не! Те са одухотворени, защото красотата е вътрешно състояние, тя не е физика.

Имате ли статистика за броя концерти, изнесени от “Загорче” през годините?

Да, имаме книги, които са заведени още от първия ден на ансамбъла. В тях, всяка изява пред публика е отбелязана. До днес “Загорче”  има  над 1600 концерта. От тях, с голямо съжаление, мога да споделя, че концертите ни в чужбина са много повече, отколкото тези в страната. Искрено съжалявам за това.

Навън публиката ни е някак си по-благодарна. В нейните очи ние сме екзотична формация, която  впечатлява с това, че всичко се случва на живо. А тези формации в чужбина са твърде малко. Освен това в западните страни, в по-малките селища хората не са виждали такива изпълнения изобщо. Там не е толкова лесно да отидеш на опера или театър и когато за първи път видят ансамбъла, който няма нужда от усилвателни уредби и всичко се извършва пред очите им без плейбек – това много ги респектира и впечатлява. Затова го поддържаме, макар изобщо да не е лесно.

Как успявате да се справите с организационните и финансови въпроси, отнасящи се до съществуването на “Загорче”?

Всъщност, единствено хората, които са с тази професия, могат да оценят какво означава да вземеш едно дете, да го подготвиш да стане музикант, да го научиш как да пее и танцува. Процесът е труден, бавен и изисква търпение. В същото време екипът ни е твърдо решен да поддържаме детския облик на състава, но и избягваме да работим по строго дефинирани нормативи – примерно след 5 години да го качим на сцена.

Детето трябва да се изяви пред публика възможно най-скоро, без появата му да е компромис.  Не искаме тя да изглежда като злоупотреба с детски чар, защото ако учениците се справят криво-ляво, говорим за прахосване на таланта им. За това школите ни са силно и важно звено. Аз сам водя танцовите упражнения в състава, колегите – тези по пеене и свирене. Само трима сме и се справяме с това огромно количество работа. Самоиздържаме се, а това означава, че трябва да получаваме някакви приходи, за да превърнем бюджета нула в достатъчен. Толкова, че да издържи тази огромна машина, наречена ансамбъл.

Не ни удовлетворява фактът, че концертите ни са предимно в чужбина. В България хората имат познания и са по-взискателни. Тук по-добре можеш да оцениш какво си направил и се радваме, когато реакцията на публиката е позитивна. Разбира  се, не всичко се получава безгрешно. В повечето  случаи имаме екстремни ситуации преди концерти, но това е част от играта.

В тази връзка, как “Загорче” от състав, разчитащ основно на държавно финансиране, се превърна в самофинансиращ се ансамбъл? Кой помага сега, как се справяте с бюджета?

Подкрепа имаме от Общината, но тя е дотолкова, доколкото ни се предоставя база. Ние си я поддържаме със собствени средства, дори наскоро с много труд и дарения сменихме вратите и прозорците на залата.

Създали сме възможност за минимален постоянен приход под формата на вноска от заведението, което се помещава на първия етаж на сградата на читалището. Другите средства идват от концерти, договори за спонсорство и реклама. Много ни помага кметът Живко Тодоров. Всеки път, когато имаме някаква потребност, той намира начин да ни съдейства. Иначе в Общинския съвет, когато се обсъжда да го има ли, да го няма ли „Загорче“ (на всеки две години се случва такъв дебат), ние заставаме до стената и започваме да се оправдаваме, че сме живи и има различни мнения. Някои са против това „Загорче“ да има база, но все още има хора, чието мнение надделява и договорът ни все пак се удължава. Много е трудно – тази ситуация е от 92-ра година насам, т.е. вече 25 години – ние не получаваме субсидия от нито една институция. Нито общинска, нито държавна.

Мисля, че колкото и да ни съдят някои, че имаме кафене, което ни помага, трябва да се радват, че ние не тежим на бюджета, а създаваме граждани, които са потребители на културните институции в града. Ние сме последните мохикани, оставени да се справят сами, защото преди години имаше какви ли не състави, а сега сме само ние. Едно създадено нещо, което е доказало правото си на съществуване и доказало, че работи, не трябва с лека ръка да се зачерква. Ще си носим кръста, това е съдбата ни.

Колко деца са минали през школата „Загорче“ за тези 40 години?

Покрай годишнината правихме опит да обобщим колко деца са били обучавани при нас, но не можем, защото те са идвали по различно време. Едно знаем със сигурност – нито едно от тези деца не е пропаднало. Всяко заема достойно място в обществото ни.

Имаме петима професори във висши учебни заведения. Пейо Пеев – първата гъдулка на България. Тройчо, който е опората на оркестъра на Читалище „Климент Охридски“, Десислава Стефанова – създадел и диригент на Българския хор в Лондон. Коцето, който направи в Чикаго българския клуб „Верея“ – ядро на българщината там. Теодора е гъдуларка, която стана преподавател в Музикалното училище „Филип Кутев“.

Не само те, всички останали, които са минали през школата за живота на „Загорче“, са намерили пътя си и стоят професионално много добре в настоящето. Първите, които дойдоха, сега са към 50-годишни. Цялата тази разнообразна възрастова група – и сегашните, и порасналите – имат нещо, което ги свързва и обединява. И въпреки, че са от различни поколения, има нещо, което ги събира.

Най-големите – тези над 40 години – създадоха нова формация и ние също работим с тях. Съставът се казва „Загорче завинаги“. На Празника на ореха направиха своя дебют. От сърце им пожелавам успех!

Сигурна съм, че са доста порасналите „загорчета“, които записват сега в Ансамбъла своите деца, нали?

О, да – и деца,  и внуци (усмихва се). Даже малко страшничко ми звучи колко години са минали. Приемам себе си, както съм се приемал преди 40 години, защото времето минава неусетно, когато работата ти е удоволствие и призвание. Важното е да продължаваме напред!

Ако искате да научите още за ансамбъла, посетете сайта им или фейсбук страницата .