Той е един от най-стабилните и ефектни рок и блус вокали на BG сцена. Основател и бендлидер на рок група “Монолит”, създадена през далечната 1983. С над 30 години кариера, Тони Чембъра и “Монолит” създават хитове като „Здравей“ ,”Хулиган”, “Какво си ти”. От 1991 насам заедно имат 10 авторски албума, най-новият е от 2019. Търсен гост музикант е в колаборации с композитори като Александър Савелиев и Кристиян Бояджиев, както и с любимия ни рок поет Александър Петров. Тони има два самостоятелни албума: „Alien“ 1996 и „The voice of Monolith – Tony & friends“ 2010. Всъщност точно сега започна работа по третия. И така …

Как започна твоята рок история?
Това е една дългогодишна история. Занимавах се като аматьор с музика още от детските ми години в Плевен. Имахме една група “Меридиан”, даже си имахме художествен ръководител и свирехме тогавашните съвременни неща – доста кадърна музика си беше, направо номер 1 за 70-те. Аз бях ученик, имаше много рок, прекрасен блус, ставаха световни хитове. Няма да давам много примери. Led Zeppelin, Uriah Heep, Deep Purple бяха много модерни и сякаш всеки искаше да свири това. Доколко му се отдаваше е друг въпрос. 

Това определено е много силен период в историята на популярната музика, и не само в рока!
Да, достатъчни са само Джими Хендрикс и Джанис Джоплин. Тогава се появи ранната диско вълна. Спомням си, че си казвах: ”Еее, каква стана тя сега …” Обаче днес като слушам какви аранжименти, какъв щрайх, какви барабани и какво пеене е. Да, наистина беше много силен период в музиката. И ние бяхме силно повлияни, разбира се. В групата имаше трима души от Музикалното училище в Плевен, в гимназията бяха, което веднага си пролича. Това беше един невероятен приоритет, нещата така се избистриха, че се сработвахме наистина много добре. После .. дойде казармата и групата се разпадна. След това някои от тях продължиха с музика в Консерваторията, в Естрадния отдел и станаха много добри професионалисти.

Моят път беше абсолютно необичаен, нетрадиционен. Никога не съм следвал правите пътища, релсите. Всеки е минал през различни периоди, минал е през различни перипетии, търсил е своя път за реализация. Аз следвах в Медицинската академия. И още когато бях студент, моята стара любов рокът си каза думата. Това заедно с блуса е моята музика въпреки тоталното ми уважение към класическата музика, която и днес слушам с удоволствие, но рокът е музиката, с която съм израснал. В един момент музиката се превръща в спомени, а моите с рока в детските ми години са прекрасни. Дай Боже всекиму такова детство. И разбрах, че няма да зарязвам китарата. Всъщност бях ходил две години и в една музикална школа по акордеон. И доста се цупех. Казвах си: “Що за инструмент е това?!” Но истината е, че няма добър или лош инструмент. И акордеонът е прекрасен инструмент за развиване на слух и двигателни умения. Дори си спомням колко етюди съм свирил. Но китарата надделя. В студентските ми години паралелно учех и музика. Ходех на уроци по солфеж при Лили Михайлова, при Борис Стаменов по вокална постановка, а Алис Боварян ми беше корепетитор и съм научил много от нея. А после … беше прословутата категоризация. Имам трета професионална категория, но никога и за нищо не ми послужи, защото така и не просвирих в заведенията, в които категорията даваше точки и добри пари. Няма спор в това. Тогава се появи и първата ранна формация “Монолит” …

Тогава кога? В края на 80-те?
Не, всъщност в началото им. 1983. Тогава беше първият ни импровизиран концерт в редакцията на в. “Труд”. Това са много мили спомени. Бяхме наели озвучителя на “Сигнал” – абсолютно професионален звук – и за първи път се чухме през централно озвучаване, с мониторен кръг, с човек зад пулта. Казах си: “Я стига, бе. Че то било много добре!” Разбира се, не може да става сравнение с днешната техника, но нивото не беше никак лошо с онези Вермони, MV-та. Беше си голяма веселба. Свирехме и хитовете, които се оформяха тогава в българската музика: Щурците, Диана Експрес, Вили Кавалджиев – той беше гост вокалист в доста банди, абсолютно автентичен изпълнител на блус. Бог да го прости … Всъщност в проекта “Моно” (2016) бяхме начертали точно такъв репертоар от песни, които са непреходни. В съвременната популярна рок и поп музика имам предвид.

Да, беше проект, в който виждах безкраен потенциал. Жалко, че не се осъществи …
Да, жалко е. Но пък можем да вкараме полека – лека тези песни в учебния репертоар на проекта “Рок майсторите” на БМА. 

Спомена, че първата ти любов в рока е китарата, а как се превърна в такъв стабилен рок вокал?
Е, да, китарата беше първа. После дойде пеенето. Като че ли постепенно започнах да обръщам много внимание на това как се пее, как става това. Беше ми много интересно как става това. Защото при инструментите просто можеш да наблюдаваш кой как свири, къде си слага пръстите, и ако имаш в себе си ритмичност и добър музикален слух можеш със самоучител или пък с учител да стигнеш донякъде. При пеенето не можеш да видиш този физиологичен процес, който се извършва, затова репетициите с вокален педагог са изключително важни. С времето достигаш до начина, по който се случва пеенето – не става изведнъж. Първоначално пееш на гърло и се чудиш защо си пресипнал след втората песен. Вокалната постановка, дишането да е правилно … няма роден научил се, всичко изисква време и упоритост. И поставена цел. 

Кога настъпва моментът, в който един обичащ рока аматьор се превръща в професионалист? Кога се случи това с теб?
Любопитството ми и възхищението ми от пеенето беше в основата на развитието ми като вокал. Системни упражнения, голяма любов и отдаденост, в един момент почти се превърна в мания – всеки ден по 45 минути да се разпявам, слава Богу по много правилна методика, защото това е адски важно, това е времето, в което така можеш да прецакаш гласните си струни, че да забравиш за всякакво пеене нататък. Успоредно продължавах с китарата, интересувах се и от пианото – разкошен инструмент. Винаги съм имал влечение към хармонични инструменти. Едногласните инструменти никога не са ми се отдавали.

Е,  ти имаш най-важния едногласен инструмент в себе си – човешкият глас.
Така е. Реших, че ще си остана с китарата и вокала. В тях е силата ми, те ме интересуват най-много. Сметнах, че едно нещо да правиш, но да го правиш като хората, е важното. 

А спомняш ли си кога усети, че нещата са вече на професионалното ниво, към което се стремиш, че си преминал границата от рок аматьор към рок професионалист?
Да, имам спомен. Бях на 28 години, когато започна втората формация на “Монолит”. Втората е най-успешната. Хората, с които съм работил, се оказаха правилните за създаването на авторска музика. Обожавам създаването на собствена музика не от снобизъм или от “Дайте да видите какво мога”. Това съпреживяване, това, което самият ти можеш да кажеш чрез музика, много по-удобно е  така да споделиш с хората своето послание. Нещо, което не може да се постигне с кавърите. Не че няма сполучливи кавъри, но така или иначе това е нещо, което вече е направено. 

Радвам се, че казваш това, защото за мен няма по-страшно нещо от манията за трибютите и безкрайните опити за създаването на съвършени имитации на световни хитове. Една огромна задънена улица, а в края й е оригиналът …
Това огледално изображение на оригинала, първо, е невъзможно. Не че няма маниаци, които полагат огромни усилия да са много близо до оригинала и постигат много. Но най-добре е да бъдеш себе си наистина. По-лесно ще ти се отдаде. Да направиш свой аранжимент на кавър, да вложиш своето усещане, своя опит, винаги е за предпочитане, отколкото да търсиш съвършената имитация. Разбира се, важен е и балансът – да не отидеш твърде далеч така, че песента да стане гадно неузнаваема … Силно вредна е профанизацията при кавърите, особено ако някой се опитва да вдъхне живот на стари, велики рок парчета. Така може да се окаже, че хората, които за първи път чуят тази песен в съмнителен кавър, може да останат с това погрешно първо впечатление от парчето и никога да не чуят оригинала в страхотното му изпълнение. 

И да се върнем на превръщането ти в рок професионалист …
Да, 28 години е времето, в което човек е придобил някакво образование, време, в което би трябвало да се е насочил накъде да върви. И тогава усетих, че се получава нещо най-вече чрез записи. Записвах се, за да чуя какво се получава. Естествено, допитвах се и до корифеи, които могат да преценят това. И така се стигна до първия албум на “Монолит” One More Chance през 1992. След 10 ноември 1989 започна активният ми период. Вече имаше повече възможности творчеството, което имаш – добро или лошо, това не е моя работа да определям какво съм създал – отпадна опасността за цензуриране на текстовете и такива неприятности, които само могат да попречат на фантазията ти да създаде това, което искаш. 

През 2019 излезе десетият албум на “Монолит”. Как виждаш всички 10 албума във времето? Като постоянно развитие към по-високо ниво на групата, твое ново ниво като авторска музика и изпълнение?
Горе – долу съм поддържал едно и също верую в музиката, в естетическата й стойност. Имам си влияния от прогресив, от блус, от рок, разбира се. Все натам съм вървял. Въпреки, че соловият ми албум през 2010 си беше абсолютен блус, блус и малко соул. Дан към най-старата ми любов и уважението ми към Джими Хендрикс, Мъди Уотърс, Б.Б. Кинг. С всеки албум първо се забелязва усъвършенстване на звука. Звукът не е само техническо понятие, това, с което разполага студиото. Всичко идва от тоноизвличането, от начина, по който пипаш, от инструмента, на който свириш.

Имаш ли любими китари?
О, да, разбира се. Имам един Martin, който безкрайно обичам. Всъщност за акустични китари Martin са инструментите, които винаги ще останат в челните класации. Абсолютна класика. Също такива са Taylor, Guild, Gibson. Днес си смених струните на Арията… Aria са страхотни акустични китари също. Тази “Ария” ми е подарък от майка ми – Бог да я прости – след като се дипломирах. Тогава по БайТошово време дадохме 1000 лв – страшни пари по онова време, преди 32 години. То и сега 1000 лв са много пари, но нищо общо нямат с онези пари. Това ми е един много вълшебен, любим инструмент, с който съм записал почти всичко акустично на “Монолит”, както и с Martin. Тази Ария е копие на Martin D45. Японците, когато искали да се наложат на пазара през 70-те години, са направили едно доста добро копие не само на външен вид, но и като звук. Но Martin си е Martin – това си е ясно … 

През годините съм събрал много прекрасни инструменти. Имам страхотен Fender Stratocaster с ясеново дърво, много як американски инструмент, направо красив. Обичам да си го гледам и да му се радвам. Невероятен инструмент, невероятен тон. Имам и голяма колекция плажни китари 🙂 Това са китари, които могат да попиват всякакъв вид влага, те са евтини китари (без лошо отношение към тях), скапват се бързо, когато се свири дълго време на брега на морето … жега, влага, сол, слънце. Това са инструменти за масовки, за забавление. A за пеенето абсолютен почитател съм на микрофоните Shure SM58 типично рокаджийски микрофони, стават и за блус, разбира се. Микрофони с много добра характеристика, издръжливи са дори като ги изпуснеш. Не че няма други, но аз използвам само тях през годините. 

Разкажи ни за десетия албум на “Монолит” …
Десетият албум на „Монолит“ стана вече на година и половина. Много сме доволни, защото има добри продажби най-вече когато свирим live. В магазините продажбите са слаби, хората от март насам не търсят толкова много музика, книги и картини. Опитват се да оцелеят физически и психически. Много бизнеси са потрошени частично или изцяло. Същевременно някои правят много пари. Разбира се, има го на всички дигитални платформи. Миналата година сякаш улучихме периода. Направи ми много добро впечатление. Това, защото означава, че “където е текло, пак ще тече”. Има си почитатели на рок и блус, почитатели на CD-та, на винил, на ленти. Както казват едни колеги – попаднах на такъв пост във фейсбук: “Музика за $100 000 не заслужава да бъде слушана през телефон!” Имат предвид разходите, разбира се, но най-вече качеството на звука . И са абсолютно прави. Разбира се, да си меломан и да искаш добър звук също е мания и сериозна инвестиция във времето. Но това е друга тема и друг вид краста 🙂  

… и за новия албум, по който започваш да работиш?
Той е самостоятелен, не е с “Монолит”. Съвсем ново нещо. С композиции, които ми хрумнаха точно в ерата на вируса, когато изведнъж се оказах много свободен. Сега пак съм много свободен. Казвам го с прискърбие, защото ни отпадат много ангажименти. Това, обаче пък ми даде възможността да се обърна към някои нереализирани идеи и чисто нови идеи и хрумвания, изгледах доста филми, прочетох доста нови книги и всички тези нови идеи ще обединя в трети мой албум. 

Чудесно е, че си от хората, които не се поколебаха по време на COVID кризата да направят нова за себе си крачка и да започнат да кандидатстват по проекти в програмите за музика към НФК. БМА като организация се стреми максимално да подкрепя своите членове и музикантите от независимия сектор като цяло в тази насока, явно е, че това е бъдещето ни.
Поздравления за вашите резултатни усилия, знам какви страхотни усилия и нерви са това. Трябваше ли наистина да се стигне до пандемия, за да се постигне този размер на подкрепа? Може би трябваше … Животът не трябва да спира, а да се утвърждава. И да гледаме напред. Това е нещо, което ми дава вяра в бъдещето от гледна точка не само на изкуството, но и за всички хора. Дано скоро се подобри положението. Лошото е, че виждам тенденции за психическа нестабилност у хората, което е обяснимо. Светът няма да бъде същият, когато това се превърне само в лош спомен. 

И да поговорим за любимия ни нов образователен проект “Рок майсторите”, в който ти си един от преподавателите.
Да, “Рок майсторите” е една прекрасна идея, напълно осъществима както видяхме вече в Sofia Live Club на 25.10.2020. Подборът на колегите беше перфектен, аз съм безкрайно благодарен на БМА за тази инициатива, както и на колегите Петър Георгиев Пешето – китари, Александър Обретенов – бас и Георги Марков Jr. – барабани. Успяхме да направим един много добър репертоар. Ние взехме присърце както идеята, така и песните в учебната и концертната част, бяхме подготвени да отговаряме на всякакви въпроси на участниците ни. Това бяха прекрасни младежи, които се бяха подготвили изключително добре. За мен това беше една много приятна изненада, защото освен хора, пълни с желание и мотивация, познавам и хора, които нищо не правят, с които нищо не се случва, но това е техен избор в края на краищата. Смятам, че мастер класът е абсолютно задължителен, защото постепенно няма да има кой да предаде на по-младите хора, на последователи. Животът е обидно кратък и сякаш сега е моментът да направим това – да предадем нашето послание на по-младите ни колеги. Имаме какво да кажем, да покажем. 

За мен беше особено интересна комбинацията между вас – преподавателите. Вие сте хора от различни поколения, от различни групи. Това, което се получи, бяха нови версии на песните, които бяха много силни, много различни и изобщо адски сполучливи.
Радвам се. Това е доказателство, че проектът има огромен потенциал. Удоволствието от професионализма е много голямо. Важно е младите музиканти да го усетят, да го разберат. Въпреки наличието на огромно количество информация в интернет, съвсем различно е да можеш да покажеш на човека face-to-face, това няма нищо общо с дигитализацията, с онлайн преподаването. Не че имам нещо против това, не казвам, че не трябва да го има. В никакъв случай. Но контактът съвсем не е същият. Случващото се по време на самия майсторския клас е вдъхновение както за участниците, така и за самите преподаватели. 

О, да, версията на Californication с три баса и три китари беше просто великолепна! Къде иначе можехме да чуем подобно нещо?!
Това беше направо гръм някакъв, сцената просто се разтресе, защото три баса е нещо, което наистина “къса глави”. Страхотно беше. Аз лично съм много доволен, защото това нещо има перспектива. В един момент COVID няма да го има, но това ще остане. И ще се развива. И най-важното освен предаването на опит, да кажем на младите си колеги най-friendly: виж тук, можеш да направиш това и това по такъв начин – стига да искат да слушат, разбира се. Ще отминат всички лоши неща, това ще остане и ние отново ще имаме възможността да даваме в това отношение. А най-важното е изграждането на приемственост между поколенията, между музикални генерации. Това е адски важно, защото аз не я виждам тази приемственост много. Някак си старите музиканти казват за младите “Махай ги тия, не могат да свирят!”, а младите “Махай ги онези, изкуфели са!”. Това не трябва да бъде така … 

Ключов акцент в учебната част на “Рок майсторите” беше задължителният репертоар. Превърна се във важен индикатор за участниците: ако някой наистина иска да научи нещо ново, ще се е подготвил,  ако не – няма да е подготвил предварително зададените парчета.
Факт! Младите момчета, които се включиха в пилотното издание на “Рок майсторите”, бяха точно такива. Много добре се справиха с едно предизвикателство. Разбира се, те тепърва ще се разгръщат. Това е добре. Добре се посреща и от публиката. Една страхотна еманация на това, което е правено преди нас, но вече маниашки погледнато за всеки един инструмент, с цялостните аранжименти, посланието, повлияването на хората. А класическият рок’н’рок на Чък Бери никак не се свири лесно в интерес на истината. Това е едно сухо свирене, което се вади само от пръсти, пеенето също е много експресивно. И изисква професионализъм на много високо ниво. Заслужава си да продължаваме с този проект. Аз съм абсолютен оптимист за “Рок майсторите”. Сигурен съм, че ще открием много нови млади, талантливи рокаджии в цялата страна. И ще има последователи. Знам, защото хората ме питат и по време на клубни изпълнения как се свири това или онова. “Рок майсторите” е обединяващ всички рок инструменти образователен проект с огромен потенциал. Не само в София, а в цялата страна.