Пламена Гиргинова е красив глас и остър ум – талантлива оперна певица и човек на изкуството, отворен за неговото разчупване и проявленията му в различни форми. Можеш да я видиш както да изпълнява забележително класически арии, така и като част от смели експерименти с Иво Димчев или пианиста Мария Каракушева. Говорим си с нея за музиката, за България като отправна точка за кариера в операта и предизвикателствата, които изборът на този път има да поднесе.

Кои са ключовите моменти дотук в кариерата ти и кои се оказаха определящи, за да се превърнеш в артиста, който си?
Мисля, че ще е малко арогантно да нарека това, което ми се е случило досега и ми се случва в момента „кариера“, най-малкото защото „тъка на няколко стана“ и не мога със сигурност да кажа, че едно нещо е „моето“. Обичам музиката, това е моят живот и призвание от малка. През годините минах през различни трансформации, много се лутах, търсех себе си, по-конкретно търсех най-добрия начин да изразя себе си през музиката. Аз съм ужасно непостоянен човек, търсещ непрекъснато промяна и развитие (дори не мога да обвиня изцяло зодията си, разположението на планетите в наталната си карта, хаха). Пътят ми беше предопределен още от малка – израснала съм в семейство на архитекти, те сами определят себе си като „музикални инвалиди“, но все пак по стечение на обстоятелствата имам две по-големи сестри, които също са завършили оперно пеене и практикуват тази професия. И трите сме пели по 10-11 години в Детския хор на Българското Национално Радио, след което сме завършили Национална Музикална Академия в класа на проф. Мила Дюлгерова. Дотук всичко е като по калъп. После всяка пое по собствения си път. Откакто завърших, аз се занимавам далеч не само с класика. За мен хорът и Академията бяха една много добра и стабилна основа, която ми даде възможност да развия потенциала си и да покажа индивидуалност след това. Основа, която разви музикалността ми, направи ме точен и отговорен човек, даде ми поле за изява през годините, запозна ме с необятните перспективи на талантливия човек (с хора обиколихме Европа, Япония, Китай, а докато още учех в Академията съм печелила редица престижни награди за млади таланти…). Реших, че искам да се занимавам с модерни оперни проекти и да участвам активно в тях. Така съдбата ме срещна с пианистката Мария Каракушева, с пърформъра Иво Димчев, с които веднага нещата „кликнаха“. Операта винаги е била някаква част от тези проекти и ги е инспирирала и се чувствам наистина благословена, че имам възможността да работя с артисти, които гледат към бъдещето и не се притесняват да „чупят рамки“.

Мислила ли си някога да се откажеш, да тръгнеш в друга професионална посока?
Като малка, имам предвид 7 клас, имах грандиозни мечти, бях адски амбициозна да стана велика оперна певица. Всеки ден след училище учех арии, пеех с пълно гърло заедно с уредбата, преслушвах дискове с изпълнения на най-големите – включително българските диви Дарина Такова и Александрина Пендачанска. В Академията също имах сериозни амбиции и самочувствие, че всичко мога. За съжаление в тази професия се изисква много повече от талант и красив глас, за да успееш и да си наистина сред най-добрите. Трудно понасях неуспехи, често ревях след концерти и дори не исках да си слушам записите, защото „нещо не било перфектно“, страдах ужасно много, ако ми присъдят втора награда на конкурс, а не първа (както стана, когато бях втори курс студентка). Не мога да твърдя, че съм от силните характери, които лесно се справят с предизвикателства и лесно излизат от комфортната си зона. Много пъти съм искала да се откажа, главно защото не бях подготвена колко труден и трънлив е пътят, колко късмет се изисква да бъдеш забелязан. Дори да си много добър, конкуренията в тези среди е чудовищна, особено ако си сравнително популярен тип глас като моя – сопран. Въпреки това, никога не съм си представяла да се занимавам с нещо, несвързано с музика. През годините животът ми предложи безкрайно много полета за изява, свързани с различни жанрове музика. В един момент ужасно много се увлякох по диджействането, защото винаги съм смятала, че имам вкус за музика и мога да се справя добре зад пулта. С приятеля ми Николай стартирахме тази дейност преди около 7 години, когато започнахме да правим new wave/synthpop партита (музиката на 80-те и 90-те винаги е била в кръвта ми), след което създадохме по-комерсиалните, но доста успешни концепции Shame party (заедно с нашата приятелка Ирина Денева) и 90’s kids.

Човек не трябва да се страхува да прави това, което наистина го влече, да превръща хобитата си в професия и непрекъснато да търси нови интереси.

Усещаш ли негативизъм в музикантската гилдия и ако да как ти се отразява? Какво те мотивира в най-голяма степен да се занимаваш с това изкуство?
Мотивира ме вътрешната ми потребност от изкуство и култура като цяло. Хората не осъзнават колко важно, полезно и ценно е да се докосват до всякакъв тип изкуство в забързаното си ежедневие – да посещават концерти, изложби, да ходят на театър и опера. За съжаление „насила хубост не става“ и операта или те грабва от първите минути, или я презираш и смяташ за досадна. Със сигурност не те оставя индиферентен. Забавен случай – как реагира моят вуйчо, който покрай трите си племеннички е горе-долу запознат с този жанр, но никога не беше ходил на опера: „Не издържах на тези звуци и избягах след първото полувреме“… Когато заведох за първи път приятеля ми на „Рейнско злато“ – шест-часова опера от Вагнер, почти без почивка, той пък си я изгледа и изслуша с голям кеф и питаше за още! Може би всичко зависи от начина, по който се поднася самото изкуство и за да не бъдат това просто „някакви пискливи звуци“, на хората трябва да им стане интересно, да им бъде разказана история, която да ги увлече и пренесе в друго измерение, стига да се оставят. Мисията на артиста – оперен певец е не просто да излезе и да си мери гласа, той трябва да се превъплъти докрай в дадената роля. И това е най-хубавото – операта е най-висшето изкуство, съчетаващо театър, музика, сценография, танц дори… Но за да бъдеш качествен артист, ти е нужда мотивация. А когато работиш за 400-500 лв. на месец и имаш едно или две деца, например, ти нямаш такава. Затова бяха и всички тези протести на музикантите от БНР, затова и артистите са обезверени и негативно настроени към всичко. А има и такива, които за нищо на света не биха надигнали глас срещу обезценяването на това изкуство от страх да не изгубят работата си. Нагледала съм се на доста неща, които са били на крачка от това да ме откажат да се занимавам с оперно пеене в държавата ни.

В крайна сметка добра или лоша стартова точка е България по отношение на оперното пеене?
Много зависи от целите и стремежите на човека. За мен оптималният вариант е да живея в България, но да пътувам много по света, да изнасям концерти, да се запознавам с нови артисти, да черпя опит и познание. Италия е единствената страна, в която може би бих живяла за постоянно, ако така се стекат нещата. Освен, че се чувствам у дома си, за тях оперното изкуство и класиката са издигнати на пиедестал и публиката е много по-отдадена и образована. Живяла съм в Рим на два пъти по два месеца, когато спечелих стипендията „Борис Христов“ за млади таланти за обучение в Академия „Санта Чечилия“. В Италия всички са чували за големите ни оперни звезди Борис Христов (къщата му в Рим, в която той е живял до 1993 г., е сегашният Български културен институт), Гена Димитрова, Райна Кабаиванска. Българските певци са били сред елита на световното оперно изкуство в близкото минало, имали сме страхотни традиции, които сега продължават по световните сцени – имена като Красимира Стоянова, Соня Йончева и др. България е добра отправна точка, защото тук са се раждали и се раждат изумителни гласове, страхотни таланти, темпераменти и борбени личности. От друга гледна точка, да си българин и да отидеш на световен конкурс е нож с две остриета – идваш от малка, сравнително бедна държава, трябва да си перфектен, за да пребориш конкуренцията, да пребориш задкулисните игри (няма какво да се лъжем, че този елемент не отсъства), трябва да си готов на страшно много лишения (и финансови), за да сбъднеш мечтата си.

Пътуваш много, срещаш се с много свои колеги по цял свят – смяташ ли, че приликите и разликите между вас са чисто личностни или по някакъв начин средата и традициите в оперната музика си казват думата. Къде стоим ние в това отношение?
Досега съм се явявала на няколко големи конкурса и съм се сблъсквала с хора от целия свят. Това, което ми прави впечатление, е тяхната отчужденост, капсулираност, това, че те те приемат като конкуренция, която просто трябва да „разчистят“. Мотото е „аз съм тук, за да победя, а не да завързвам приятелства“. Не знам дали да се гордея, че аз никога не съм била с тази настройка. Нищо не е на живот и смърт. Отиваш, пееш, даваш най-доброто от себе си и „каквото сабя покаже“ (или каквото журито реши). Повечето хора, с които съм се запознала на подобни форуми, са с доста по-големи финансови възможности, от заможни семейства, обикалят света и „се пробват“ всеки месец са на различен конкурс, защото могат да си го позволят. Това ги прави и леко надменни. Говоря за корейци, италианци, руснаци… Което пък не мога да кажа за музикантите, с които се запознах тази година в Япония – веднага търсят контакт, веднага те „адд-ват“ във фейсбук, интересуват се от живота ти, от образованието ти, разпитваха ме за България – културният обмен с тях бе едно наистина позитивно преживяване.

Има ли българска личност, човек от твоята сфера, чиито успехи те вдъхновяват?
Дарина Такова. Тя ме вдъхновява още от съвсем малка с таланта, личностното си развитие, с борбения характер, който притежава, с фантастичните роли, които е имала възможността да изпее, със сцените, които е покорила с достолепността на истинска кралица. И как за нея не съществува фразата „не мога“ и „отказвам се“. Вече отдала се на педагогическа практика, за мен е чест да съм сред нейните ученици (макар и отскоро) и да черпя познания и техника от най-чистия извор. Абсолютно вярвам, че тя може да извлече най-доброто от моя потенциал и да ми помогне да овладея инструмента вътре в мен до съвършенство!

Бихме искали да знаем повече за проекта с Иво Димчев. Как се приема той тук и как в различните европейски държави, където вече го показахте?
Иво е абсолютно вдъхновение и се радвам, че го срещнах преди толкова да нашуми у нас. Още преди 3-4 години, когато държеше едно свое пространство за алтернативно изкуство „Мозей“ и се свърза с мен чрез фейсбук за прослушване, което организираше. Искаше да направи „импровизационна опера“. Отидох, без да се замисля. Бях гледала негова постановка в Червената къща още като тийнейджърка – с майка ми и сестрите ми останахме втрещени от необятния му талант още тогава. Играеше скандалния пърформанс-моноспектакъл Лили Хендел… почти чисто гол. Та, на въпросното прослушване за „Опервил“ и двамата се харесахме веднага, той на петата минута заяви „Почваме репетиции с теб, няма нужда да слушам други хора, избирам те“ и така от нищото съградихме нашата импровизационна опера. Интересното в нея е, че няма конкретна музика, няма зададен текст – има само абстрактни звуци, субтитри на английски, които всеки интерпретира различно, и импровизации от наша страна върху нещо, което е трудно да се нарече сюжет. Изключително интересно нещо, което обаче не всеки приема. Както и повечето спектакли на Иво – той е провокатор и не търси одобрение на всяка цена. Навън е адски търсен и ценен, не се спира, обикаля земното кълбо и всяка седмица е на различно място, с различен спектакъл. Много се радвам, че отскоро „узряхме“ и започнахме да го каним и у нас. Тук, за съжаление, отново работи схемата „някой трябва да се докаже навън, за да бъде оценен в България“. С „Опервил“ обиколихме доста голяма част от Европа, спечелихме „Икар“ за съвременен танц и пърформанс и за мен беше важна стъпка от личното ми развитие като артист.

Смяташ ли, че оперната музика трябва да се отвори и за други жанрове и защо? Имаш такъв мултижанров проект и с пианиста Мария Каракушева?
Абсолютно смятам, че операта трябва да се модернизира и да се направи по-интересна и „смилаема“ за обикновения слушател. Това, което ние с Мария правим, е да пречупим класическия жанр през погледа на съвременната музика (или обратното, пак е вярно) – предимно в стиловете поп и рок. Всички остават смаяни от начина, по който гръндж парче на Нирвана звучи като мелодична балада – аранжиментите за пиано сътворява Мария (която вече има и албум със собствени композиции, който задължително трябва да чуете, ако не сте!), а аз изпълнявам с оперна постановка. Имаме още много нови идеи за парчета, както и ни се иска да работим с различни певци и инструменталисти, да разширяваме проекта и да го правим все по-интересен. Досега наши гости са били Любо Киров, Мария Силвестър (която пее уникално!), Орлин Павлов, както и 100 кила, с които пък миксирахме хип-хоп и опера за първи път досега.

Как сравняваш това преживяване с това да излезеш и да изпълниш изключително сложна ария, например?
Много е различно. За мен, например, е доста трудно да пея поп. Постановката ми е за оперно пеене и не мога да я променя. Защото и за Grace on Air използвам нещо средно между оперно и поп пеене, което също е доста изморително. В интерпретацията на кавърите влагам доста повече личен елемент, доста повече от себе си, мога да импровизирам, да се държа по-освободено, да общувам с публиката. В операта и класическите арии не можеш да си позволиш да избягаш много-много от нотния текст, това са произведения с шаблон, писани преди стотици години и има установени традиции и похвати, които трябва да бъдат спазвани.

Разкажи ни за турнето си в Япония, азиатската култура, публика? Промени ли по някакъв начин светогледа ти това преживяване?
Турнето ни в Япония се осъществи по покана на диригента Шунго Морияма, който често изнася концерти в България и е доста свързан със страната ни. Това беше едно незабравимо изживяване, защото японската публикa много харесва българските гласове, слуша много внимателно и реагира бурно. Не бях стъпвала в Япония от повече от 10 години, когато с Детския радиохор изнасяхме едномесечни турнета там, но си бях като у дома.

Два от концертите ни бяха в огромни зали със страхотна акустика за над 4000 човека и бяха пълни. Усещането да пееш на другия край на света пред такава сърдечна публика, е наистина нещо, за което всеки изпълнител мечтае. Аз и колегите ми се чувствахме страшно специални, освен, че домакините ни ни гледаха като писани яйца, грижеха се винаги да имаме всичко, направиха престоя ни безкрайно интересен и приятен. В Осака се чувствах свободна да изразя себе си. Никой не те оглежда с лошо око, не те обсъжда. Може би защото всеки беше облечен доста шантаво, аз също се отпуснах да експериментирам със стила си, да открия нещо ново, което би ми отивало и да преобърна представата си за мода.

Кои според теб са стъпките и качествата, които младият изпълнител трябва да извърви и развие, за да може да се надява на международен успех?
Преди всичко да е страшно отдаден и трудолюбив, да гони целите си докрай и да не отказва при най-малката трудност. Трябва да търси изява, дори и за момента да му се струва недотам престижна, да трупа много опит, защото често опитът бори неудачите, опитът създава самочувствие, което е изключително важно, когато презентираш себе си и трябва да убедиш някого във възможностите си. Да се стреми непрекъснато към самоусъвършенстване – майсторски класове, оперни студиа… Човек наистина се учи, докато е жив, и никога не трябва да се задоволява с частични успехи.

Какво очаква теб до края на годината?
Смятам да запазя повечето си проекти в тайна, защото са в процес на финализиране и уточняване, но очаквайте есента да ви изненадаме с един изцяло нов проект с Мария Каракушева и Мария Силвестър.