За днешния гост във „Виж музиката“ няма да откриете много в Интернет. Признаваме, че ако не беше взел участие в проекта „Етно-симфонични приказки“ – партньорство между композитора Костадин Генчев, неговия екип и Държавна опера Пловдив, което ви представихме през октомври 2017 – може би трудно щеше да попадне под светлините на прожекторите ни. Или това щеше да стане на по-късен етап. Тих, скромен, спокоен, почти срамежлив, но и уверен в себе си по онзи специален начин от поговорката „Камъкът тежи на мястото си“ – така го почувствахме и в този разговор.
Той е Николай Паскалев – гъдулар, диригент на оркестъра на Фолклорен ансамбъл „Тракия“. Роден през 1974 г. в Бургас, на осем-годишна възраст започва да свири на гъдулка, на 12 години печели златен медал от Петия национален събор в Копривщица. Следва обучение в Националното училище за фолклорни изкуства “Филип Кутев” в Котел, АМТИИ в Пловдив, две първи награди от фолклорния фестивал „Янко Петров“, покана да преподава в там, където доскоро е бил студент. От 2000 г. работи в ансамбъл „Тракия“, като от 2010 г. е начело на оркестъра.
Защо едно 8-годишно момче избира гъдулката и фолклора, а не китарата и рока, например?
Баща ми ме запали. Той е страстен любител на народната музика. Много харесваше гъдулката. Тя е не само непопулярна, тя е и най-трудна. Вкъщи много слушахме народна музика и един ден мама ме пита какво звучи по радиото – аз съм отговорил: „Гъдулка“. Разпознал съм я. За Нова година татко ми подари малка гъдулка, почти сувенир. Може би около година съм се лутал, а баща ми е търсил варианти как да започна обучение по инструмента. Бях във втори клас, когато тръгнах на уроци при Димитър Златев по прякор Цецо от Айтос.
И само след 4 години печелите конкурса в Копривщица.
Заслугата май беше повече на баща ми. Той беше амбициозен и строг, държеше ме изкъсо, първите години са негова заслуга. Имаше и шамари (смее се). Връщам се от урок, баща ми държи веднага след това да започна да репетирам, а аз искам да си играя. Той излиза да свърши някаква работа, аз, естествено, зарязвам свиренето, щом му видя гърба, обаче той си идва внезапно. Накара ми се едно хубаво и пак излезе. Аз пак се изхитрям и не свиря, той се връща след 5 минути и … шамарите засвириха вместо мен. Имам и още един такъв момент. Бях в седми клас. Свиря до прозореца и гледам навън как децата от махалата ритат топка. Той ме спря и каза: „Ако искаш, се откажи. Няма да ти се карам, виждам, че повече ти се рита“. И аз като ревнах … Изглежда по това време вече бях заобичал музиката, а и имах доста приятели, които също свиреха.
Значи музиката и гъдулката за Вас не са любов от пръв поглед. Имате ли понякога усещане, че правите жертви заради тях?
Ежедневно.
Тоест имате нужда от време, в което да си почивате от музиката?
Да. Чувствам го осезателно особено в последните години. Имам приятели, също музиканти, които излязоха от тая сфера, занимават се със съвсем други неща. Като се съберем, някой каже: „Хайде да си посвирим“. Вадим инструментите и виждам как те свирят за себе си, за удоволствие.
Тогава свиренето е най-искрено май?
Да, абсолютно. Тогава е непреднамерено. Както и когато свирят хора, които не са учили музика. Имам чувството, че ние, които сме с музикално образование, се усещаме ограничени, някакъв капак ни възпира отгоре. Слушам например Ибряма, други ромски музиканти… те свирят без ограничения.
Иска ли ви се да разчупите фолклорната рамка и да свирите и в други жанрове?
В момента участвам в един проект, който е много различен. От няколко месеца съществува една нова пловдивска формация – „Куцулан“ се казва. През лятото свирихме средновековна музика на Пловдивски средновековен фестивал, свирим авторска музика, етно, участвахме скоро и в Празниците на Стария град. Съвсем скоро имахме и първото клубно представяне – на 25 ноември в „Bee Bop Cafe“.
Как звучи гъдулката средновековно?
(Смее се) Всъщност прабаба й идва от Средновековието. След разгрома при Беласица много от войниците на цар Самуил преживяват като улични музиканти. Кой свири на някаква свирка, кой на гусла … Гуслата е праобразът, изглеждала е по подобен начин, но само с 1 струна. Гъдулката е създадена през 50-те години на ХХ век най-вече за нуждите на фолклорните оркестри. Добавени са струни, а освен това под всяка струна има и една по-тънка, на която не се свири, тя е само резонираща. Така се получава тази плътност и благост на звука.
В Пловдив много често виждаме млади улични музиканти, които свирят фолклор. Има някакъв възроден интерес към народните инструменти…
Да, възражда се интересът към фолклора, хората имат нужда от него. Като цяло обаче фолклорните ансамбли, групи нямат добър маркетинг, нямат мениджмънт и това куца на гилдията изобщо.
Дали е само заради това? Големите фолклорни ансамбли са на общинско или държавно финансиране, което в известна степен успокоява хората и те не са принудени да търсят индивидуална реализация…
Не е точно така. Да, получаваме заплати, но сме принудени да работим и допълнително, ако искаме да оцелеем. Поне 80 процента от колегите ми, включително и аз, работим и друго, било самостоятелно, било в група… Много съученици, колеги напуснаха страната в търсене на по-добро заплащане на музикантския си труд… Ще дам пример със себе си – като диригент на оркестъра получавам заплата, която чисто е малко над минималната. Налага ми се да доработвам – разнасям пици с личния си автомобил, свиря понякога на частни събития… Не ме е срам да го кажа, не го крия – от пиците често получавам повече, отколкото в ансамбъла.
Много музиканти потърсиха реализация зад граница. Не Ви ли се е искало и вие да отидете в чужбина?
Още не съм толкова отчаян. Да, трудно е, но все още намирам смисъл тук. Съпругата ми е певица, голямата ми дъщеря също пое по пътя на музиката, имам малка дъщеричка на няколко месеца…
На този фон какво означава за Вас да сте диригент на оркестъра на ансамбъл „Тракия“?
Огромна отговорност! Аз съм свирещ диригент. В музикално отношение работата ми е да изработим музиката така, че тя да зазвучи, да звучи както авторът и стилът го изискват. От друга страна, да съм до колегите, всъщност до приятелите – защото приятелските отношения са изключително важни за спойката на всеки оркестър.
За какво не Ви стига времето?
За собствена музика. Да направя албум или авторска програма.
На кого бихте искали да благодарите?
На баща ми! Преди година записах „Спомен за Михаил Маринов“ с Оркестъра за народна музика на БНР. Михаил Маринов беше любимият гъдулар на баща ми, негов приятел. Когато я изсвирихме за първи път на живо, много исках да изрека на глас тази благодарност, но не събрах кураж и сега много съжалявам, че не се престраших. Сбъднах мечтата му, станах добър гъдулар, радвам се, че той доживя да ме види в ансамбъл „Тракия“.
https://www.youtube.com/watch?v=qJ6WuAjafNU
Проектът „Виж музиката!“ се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“
"