Тази седмица ни гостуват гласът и ритъмът на музикален проект, който за кратко време успя да привлече интереса на значителна фен база с разнородни музикални вкусове. И няма как да е по друг начин, предвид изящния баланс между сайкъделик и класически китарни рифове, поп синтетични звуци преливащи в индъстриъл мотиви, здраво споени със солиден груув на барабани и завършени от непредвидими вокални линии. Тази вдъхновяваща  смес е звучала от сцените на фестивали като Music Daze, Rebel Rebel и Kapana Fest… и това е само началото. Как Me And My Devil се оказа центърът, който събра пътищата на Ангел Каспарянов, Васил Парвановски, Деян Драгиев – Даката и Мартин Стоянов – предстои да научите …

Толкова познати имена от родната сцена в един проект. Този факт има ли влияние върху аудиторията ви и изцяло положително ли е то?
Ангел: По всяка вероятност поражда любопитство на първо четене. Надявам се след първо слушане, да поражда удоволствие.
Даката: Със сигурност фактът, че сме познати от сцената музиканти оказва по-скоро положителен ефект, тъй като, вероятно, разпалва любопитството на хората, но важното в случая е ние, като колектив да сме доволни от това, което сме направили. Любопитството ще приключи след първото слушане на албума и оттам има значение музиката, а не познатите имена.

Защо Me аnd My Devil? Как се появи името?
Ангел: Появи се в главата на Васенце и го предложи с толкова дяволит чар, че нямаше мърдане. Първо  – защото е сладко. Звучи пакостливо, а след това носи и смисъл за всичко, към което имаме слабост – от музикалните ни предпочитания до различните ни страсти извън музиката. За различните ни лудости, които намират отражение във всичко, което обичаме и начините, по които живеем. Me and My Devil. 

Разкажете за първите си съзнателни музикални спомени.
Ангел: Сборните касети и ролки на родителите ми, в които имаше всичко – от Цепелин и Стоунс, през Би Джийс и АББА, тук-там малко реге, както и някой сръбски или гръцки внос. Много важна фигура беше и леля ми, която беше певица и покрай нея изкарвахме часове в ресторантите, слушайки естрадни хитове и взирайки се във всеки музикант от бенда. Живият ми спомен е за безкрайни партита у дома и танцуващите  приятели на родителите ми. Облаци от цигарен дим, силна музика и смях.
Даката: Първите ми музикални спомени са от най-ранна детска възраст, когато слушах едни сборни касети на баба ми, на които имаше парчета на The Beatles, Boney M, Hot Chocolate, ABBA, Elvis и не знам колко още различни неща. Но първият магически спомен, свързан с музиката, беше, когато братовчед ми (дванайсет години по-голям от мен) ми пусна една касета с две парчета на Black Sabbath, две на Rolling Stones и едно на Deep Purple. Това бяха Iron Man и Electric Funeral на Sabbath, Start Me Up и Satisfaction на Stones от концерт и The Mule от Made In Japan на Purple със солото на барабани на Ian Paice. Не бях чувал нещо по-тежко, по-магнетично и мистично от Sabbath до тоя момент. Помня, че братовчед ми, който тогава свиреше на барабани, преди това ми беше свирил с филцови палки за тимпани върху Planet Caravan на Sabbath и аз бях супер впечатлен. Излишно е да споменавам, че касетата ми беше презаписана и я спуках от слушане. Всички неща ми харесаха, най-вече Sabbath ми бяха на сърце, но пък The Mule заради солото на барабани беше парчето, което ме насочи към този инструмент. Това са най-ранните ми съзнателни музикални спомени.

Да преместим фокуса към предстоящата премиера на едноименния ви албум. Споделете детайли около събитието.
Ангел: 13 април, клуб Терминал 1. Ще ни гостуват ALI, които ще открият вечерта, а след тях ще представим всички парчета от албума си с вакханалийска нагласа ????

Как се получи записът на албума? Имахте ли всичко необходимо, за да се изразите по най-добрия начин, на който сте способни?
Ангел: Записите протекоха сравнително бързо и вдъхновено. За мен магичният момент беше по време на измислянето на детайлите, когато имахме опциите и нощите време да си играем със звука, инструментите и вокалните проби. Не мога да кажа, че сме разполагали с „малко от необходимото“, но винаги може повече. За мен е важен крайният резултат като комплекс от всичко и след толкова много слушане си мисля, че постигнахме доста, за да предадем максимално качествено всичко, което сме си представяли. И не на последно място – да успеем да поставим собствен почерк като звук.
Даката: Във връзка със записите съм сигурен, че бихме се „изразили“ и по-добре, ако записвахме в студио за 1000 долара на ден, но с оглед на нашите условия, се справихме добре. Аз винаги имам забележки към моя звук, но това са тегобите на твореца, които не интересуват публиката. Интересното е, че, когато мине известно време, тогава повече оценявам какво сме направили, отколкото непосредствено след като сме го издали. 

Преди дни беше премиерата на видеото към песента „A room for three”. Споделете интересни моменти около заснемането на клипа и работата с Димитър Митовски. Доколко важна е визуализацията към една песен?
Ангел: Важно е в огромна степен. Реално това е единственият начин да се види парче и да има повече опции за въздействие. Работата с Митовски е интересна сама по себе си най-вече заради умението му да дава уникална творческа посока. Той е изключителен визионер със смелост, която умело съчетава абстрактни арт подходи и традиционни парчета визия. Авторските му неща като художник са впечатляващи и за мен е чест, че имахме възможността да работим точно с него. 

Усещате ли, че музикалната еволюция в световен мащаб се движи в положителна посока… или очаквахте 2022-ра да звучи и изглежда по различен начин?
Ангел: Нямам никакви очаквания към музиката като цяло, освен да ми харесва. Със сигурност ценя много всичко, което носи нов звук, нови подходи в структурирането на една песен. Смелостта тя да бъде минимъл, като конструкция и богата като опции да предизвика въображението ми като преживяване в процеса на слушане. Но, да – определено ще има достатъчно какво да се чуе през 2022. А и лично аз съм жаден за концерти, след две години в локдаун. Сигурен съм, че най-доброто предстои.
Даката: Музиката, като всяка форма на изкуство, отразява живота в дадената епоха и среда. В тоя ред на мисли, на мен не ми допада накъде върви музиката и света. Всъщност се прави и много стойностна музика, но тя трудно достига до хората, които биват облъчвани от някакви хитове еднодневки от радиоефира и телевизията. Смятам, че последното десетилетие, когато имаше музикална революция, беше 90-те и с него завърши един цикъл на развитие на съвременната музика, който е започнал през 40-те. От 2000 година насам музиката се превърна само в бизнес, където най-важно е да се изкарат едни пари. Никой вече почти не слуша албуми, в новите „хитове“ почти няма запис на „живи“ инструменти, компютърните програми направиха така, че всеки идиот да се помисли за гениален творец, който има какво да каже. Това не е само у нас, а в световен мащаб. Музиката, която е мейнстрийм, е супер роботизирана, аз не мога да я слушам. Почнаха за щяло и нещяло да се използват думи като „велик“, „уникален“, „грандиозен“. Не знам какво да кажем за The Beatles, Jimi Hendrix и други, когато за участниците в Евровизия или за някой рапър, гостуващ в „На Кафе“, се използват такива суперлативи. 

Да поговорим за технологиите. Бързият достъп до музика, огромното пренасищане и трудно отсяване, фокусирането на музиката на компютърния екран в по-голяма степен, отколкото на сцената… все повече digital и все по-малко аналог проблем ли е или обратното?
Ангел: Мисля си, че това е преходен момент в начина на консумиране на музика. Не съм носталгично настроен и нищо не ми липсва. Ако ми се слуша на живо, купувам си билет и драсвам на концерт. Имам опциите да си купя винил, все още купувам CD-та на артисти, които ме интересуват. Ако нещо се е променило това със сигурност е свръх предлагането, което до известна степен изисква повече време, за да стигнеш и отсееш това, което ти харесва. Но нима не беше това, за което артистите се бориха дълго време – повече опции за видимост на музиката им? Ако нещо куца, то е в падането на цената на музиката заради дигиталните платформи, но бизнесът се адаптира и сега компенсира с повече активности в концертна дейност. До известна степен мистиката в артистите изчезва, но пък тя е част от миналото, когато е имала значение, за да подхранва допълнителния образ. Сега ми се струва, всичко е доста по-изчистено и честно в диалога между сцената и публиката. 

С толкова опит в музиката, какво ви мотивира най-силно да продължите започнатото? Има ли формула, която следвате, ако се случи да ви напусне вдъхновението? Имало ли е моменти, в които сте предпочитали да се занимавате с нещо друго?
Ангел: Желанието да правя музика е най-силният ми мотиватор. Не мога да обясня защо, а ако можех – вероятно щях да съм спрял. Има его, има любопитство, има желанието да не стоиш на едно стъпало, има от всичко по нещо. Аз и сега се занимавам с друго, за разлика от останалите в групата, но бих казал, че това ми помага повече, отколкото ми пречи. Аз съм певец и на годините, на които съм, не храня надежди, че ще преборя целия свят с музика. За разлика от останалите в бандата, аз нямам опцията да живея паралелно, извън повече от един музикален проект в определен момент и това е моята философия, за да запазя идентичността си. Да, имам различни проекти, но те спират или продължават за сметка на други. Имало е моменти, в които не ми се занимава, но как се оставя желание, което само се пробужда и си чопли отвътре? Няма никакъв шанс. Вдъхновението за мен е постоянството и неспирното продължаване на творческия процес. Идеите идват с работата и това е най-силната муза.

Даката:  Имал съм моменти в живота, в които съм започвал да се занимавам с нещо друго, но музиката винаги е била до мен. В един момент реших, че няма да си разпилявам енергията и ще правя само това, което обичам най-много, ще се опитам да стана колкото се може по-добър и оттам ще дойдат и възможности да го правя до края на живота си, доколкото ми позволява физическото състояние, тъй като барабаните са много тежък инструмент дори буквално. Имало е моменти, когато съм бил в дупка. Тогава съм се връщал в спомените от детството и съм мислил какво ме е пленило, за да ме накара да правя това, което правя. В такива случаи сядам на барабаните и си свиря любими парчета. Това винаги ми е връщало мотивацията, дори и в тоя момент да ми е било трудно. 

Споделете впечатления от развитието на българската сцена. Следите ли някои от младите банди? Кое е най-интересното събитие, на което присъствахте в последно време?
Ангел: Има доста българска музика. Сцената се развива, като предлагане и в нея има доста място за промяна. Всеки от жанровете се развива с различни темпове, което ми прави впечатление. Специално за рок сцената мисля, че  нещата не са съвсем както трябва, защото доста от младите банди все още предпочитат да вървят в традиционна посока. Да тъпчат върху класическите ниви и затова чуваме повече класически решения от преди 20 години – не като приоми, а като стил, защото да ползваш похвати от предишни епохи, но да променяш усещането за тях е яко, но да свириш в същото плато е загуба не енергия. За мен, това е скучно и тъжно, когато опира до млади хора. Иначе следя повече инди сцената като музика, в която се случват любопитни неща. Интересно ми е докъде ще стигне проектът Lunikk, също Nocturne и Heptagram, напоследък се заслушах и в Молец (благодарности на Боян Бочев, че ми напомни????). От друга страна ме кефи, че познати герои избухнаха с нов прочит на себе си. Stop Stop The Schizo са ми любими и “Suck It” е сред парчетата, които съм слушал най-много в изминалите 6-7 месеца. „Помогни ми“ на No More Many More е страхотно парче и въобще новият им албум е доста голям скок. Яко ми е да чакам всеки следващ сингъл на ALI. Последният голям завой на ODD Crew е фантастичен и световно ниво. Много се заслушвам в Tonodero напоследък – изпитвам истинско удоволствие от начина, по който Нуфри развива и изпява нещата си и най-много от всичко ме кефи, че има 100% покритие между темата в текста и динамиката в линиите му. Нали… Често пъти у нас се пее с патетичен подход за семпли и тривиални неща. Последният албум на Fyeld е смазващ, защото са истински адаптивни дори след 20 години на сцена – в тях има мощ, която малки дрисльовци не могат да покажат, въпреки големите си китари! От по-големите събития с изцяло български лайнъп бяха Sofia Live Fest и Rebel Rebel. Те ми направиха впечатление, защото в тях нямаше нито една сръбска и балканска връзка въобще, миксирана с нещо друго, за да се скрие „гюбекът“. За мен това е въпрос на ценност.
Даката: Доколкото мога, следя сцената в България. Има млади групи и музиканти, които ме впечатляват, както и хора от моето поколение. Има много нова българска музика, но от нея стават много малко неща. Няма толкова групи, които да са отдадени, които като ги видиш на сцена, да усетиш, че живеят с това нещо всеки ден. Има такива, които виждам и си казвам „Китаристът е много добър, певецът, примерно… или някой друг, обаче, единият издиша…“ Или пък не е толкова отдаден, колкото другите. Или пък всички са много добри инструменталисти, но нямат творческата искра, не могат да измислят нещо по-различно и интересно. В тоя ред на мисли, да бъдете група е много трудна работа и когато видя истинска група, много се радвам. Не е важно дори всички да са някакви неземни виртуози, а по-скоро да дишат и живеят с музиката по принцип, и с тази, която правят. Темата е дълга и спирам, защото трябва да говорим и за условията, в които са поставени хората на изкуството. А у нас – те са мизерни, всеки се оправя сам, както може. И знам, че някой мъдро ще ми каже „Никой не ти е длъжен!“, но смятам, че държавата от 30 години е длъжник на хората на изкуството, без които не би имало държава… Отдавна не бях ходил на концерт, поради обективни причини, но наскоро бях на промото на Der Hunds и много се изкефих. Сега започват да се случват повече концерти и фестивали, така че очаквам да си наваксам липсата. 

Слушате ли Me and My Devil в свободното си време и какво друго звучи от музикалния ви плейър?
Ангел: Да, защото ме кефи. Обичам да слушам музика извън тренда и затова откривам специфични за мен неща, без значение дали са нови. Иначе Arooj Aftab е последното нещо, на което останах повече от шест месеца.
Даката: Слушах Me And My Devil покрай работата по албума. Скоро не съм го слушал, но като взема диска, ще го чуя. Както споменах, трябва да мине малко време, сега все още ще бъда критичен към някои неща. Аз напоследък преоткривам стари неща, повече, отколкото нови. В тоя ред на мисли, постоянно откривам The Beatles, Hendrix, Zeppelin, James Brown и много други.

Какво е следващото нещо, което бихте искали да ви се случи? (Независимо дали в личен или професионален план)
Ангел: Една сутрин в перфектно здраве да разбера, че съм инвестирал правилно, да погледна доволно спящите Ади и Кай и да се завия през глава, точно когато в 5:45 сутринта трябва да стана.
Даката: Искам да има сцена за изява на музикантите повече. Това ще засили конкуренцията и ще се роди повече добра музика. И повече хора да оценяват това, през което минават творците и музикантите, в частност, за да им предложат добра музика. Това е трудна работа, която изисква отдаденост и талант, естествено, така че трябва да се оценява по достойнство, защото в България повечето хора си мислят, че ние си гледаме кефа само, пък и пари искаме, разбираш ли.

Какво най-силно ви развълнува в последно време?
Ангел: Войната в Украйна започна прочистването на вредните митове у нас. Видяхме нагледно колко  струват българските интереси за част от патриотарските партии и колко много бактерии тичат под акото, оставено особено в последните 12 години.
Дакатa: Не искам да споделям нещата, които са ме развълнували най-много напоследък, защото не ги пожелавам на читателите.