В първите дни на есента, изпращайки поредния пращящ от музики летен сезон Международният ден на музиката 1-ви октомври стана повод за порой от сърчица, нотички и паулукуельовщини на тема „Ах, музиката, какво е тя за нас!“. Някъде по същото време гръмна и драматичната финансова „театрална афера“, илюстрираща, че културата е неделима част от пирамидата на обществото. Този срамен казус зае полагащото му се място като логично отражение на даденостите в уродливо-кривото огледало на повсеместната корупция у нас. 

Аз обаче не пиша тук за да издам присъда за виновност или невинност, както мнозина лешоядно или славейно запяха по темата. Има кой и как да разследва и да реагира справедливо на базата на фактите, ако пожелае. За друго обаче иде реч. Попаднах на следната важна и прелюбопитна общодостъпна информация в медиите:

Точка първа – 43-годишният диригент-директор бил имал 4500 концерта в кариерата си. 

Точка втора – Бил готвел този сезон цикъл от деветите симфонии от Бетовен, Шуберт, Дворжак, Малер, Брукнер… В Разград. 

Точка трета – бил симфонично „колаборирал“ с куп видни наши естрадни, поп, рап и (пардон!) „кебаб“ звезди.

Колко интересно, помислих си. Да видим.

Точка първа

Като човек, лично виждал тефтерчето със заетостта на световния шампион по заетост Валерий Гергиев и владеещ основни математически операции, разделям 4500 на 18 години дирижиране (след завършване на академията) и получавам 250 концерта годишно, има-няма по 5 седмично. Хм. „Альо, альо? Валерий Абисайлович, изоставате!“ 

Втора точка

Не знам дали има повече от два оркестъра у нас, хайде да са три, които могат достойно да покрият такъв свръхамбициозен цикъл от симфонии, без резултатът да е трагикомичен. А за да има някаква база такава дързост, е редно и диригент и оркестър да усвоят някак задоволително и осемте симфонии преди деветата. Че тогаз – пей сърце и юруш на деветите!

Трета точка

Да държиш „акомпа“ на четириакордови песнички тип „Тейлър Суифт“ не се зачита в нашата калкулация. Халтурното 4500 е културна 0. Това е друг мач, друга олимпиада, суб-култура, ентъртейнмент, доста често и откровена не-култура. 

Халтура. 

Сума сумарум.

Халтурата ни влече към точката на невъзвращаемост, от която в баланса между субстанциалното и комерсиалното везните се люшват в едната крайност. Съществува такъв вододел, където се къса нишката или се „свързват двата края“ на възможното и полезното. Натрапчиво модерно е напоследък възможното да се пудри като полезно. „Проекти“ се дегизират като мост към същинската култура, опаковани в лесно запалимия целофан на (псевдо)елитарността. С благородната цел уж да „закачим“ двама-трима на кукичката за по-горните етажи на изкуството. Да, ама не. Примери за лукаво преиначаване на музикалните същности в концертно-оперния календар, колкото щеш. И ако някой е скептичен към тази диагноза, моля да сметне колко процента от музикалната продукция на държавно субсидираните класически институти е чиста класическа музика. А ако извадим от уравнението всекиму известните 2-3 института, които могат да претендират за 100% автентичност на наименованията си, и пак теглим калема, за всички останали, какво ще видим?  

Мисля си, че ако описаната картина бе друга, нямаше да я има и „театралната афера“. Защото културата, чистата, субстанциалната, нестадионната, си дава естествено своите плодове, а халтурата – нейните си. 

Библейски принцип.

„Братя мои, нима може смокинята да ражда маслини или лозата – смокини? Тъй от един извор не може да тече и солена, и сладка вода“ 

Послание на апостол Яков, глава 3, стих 12

Снимка на корицата: Pixabay