С ясното съзнание за давидово-голиатовото несъответствие на възможните паралели реших, че след като в днешно време физическото пътуване между двата бряга на моето битие е сведено до сумата от 80 минути със самолет и 80 минути с кола (прости ми, о, мила София, че те редуцирам и тук до транспортен възел…), няма смислена причина да не скицирам контурите на един музикален Шенген, на едно вътрешно европейско съпоставяне, а защо не дори и директно сравнение?
И така.
На 24 февруари т.г. гледах „Фиделио“ в Щаатсопер, на 28-ми – „Дон Жуан“ в Държавна опера Пловдив. Харесах и двата спектакъла, отчитайки както локалното настояще, така и много различния исторически багаж, поставящ сравняваните обекти на неравностойни изходни позиции.
Много приятно ме изненада пловдивският оркестър, който очевидно е извлякъл ползи от детайлната работа върху няколко Моцартови и Глукови заглавия в последните години. Доста добро оркестрово постижение, което неминуемо се вписва и на сметката на енергичния Лучано ди Мартино, който, освен оркестъра, държеше суверенно в ръцете си и многото изключително трудни вокални ансамбли, а и внесе много навременни импулси в моментите когато цялостния поток на действието тендираше да се успокои под зададения в партитурата от автора минимум. Ди Мартино извлече повече от наличностите отколкото колегата му Аксел Кобер, разполагащ с едно истинско музикално Ферари (Виенска Филхармония) в оркестрината, което явно не успяваше да управлява съвсем умело. Увертюрата “Леонора”, вмъкната като интермецо преди финала, извади на показ виртуозната самостоятелност на оркестъра, довела публиката до истински бетовенов симфоничен екстаз, какъвто чисто оперната страна на вечерта не можа да предложи. В голямата си част това се дължеше и на априори висококаратовия певчески състав, който обаче не блесна с нещо особено, което да отговаря на стандартите на една от най-великите оперни къщи в Европа и целия свят. Бих отличил само отделни майсторски моменти от Флорестан на Майкъл Спайърс, цялостно убедителния басов Роко на Георг Цеппенфелд и краткото, но за пореден път завладяващо вокално и артистично присъствие на младия Петер Келнер в ролята на Фернандо в последния акт. Всички останали не успяха да надхвърлят сянката на занаятчийското среднячество, което с пазарния си професионализъм повсеместно изсмуква багрите от палитрата на съвременното музикално изкуство.
Трима певци заслужават да бъдат отличени и от пловдивската сцена, на фона на немалкото вокални и стилистични неудачи у останалите от доста обемния каст на „Дон Жуан“, които трябва да се стремят занапред поне към минимума на критикувания по-горе безукорен професионален медиократизъм, към който пътят всъщност е дълъг и стръмен, особено когато си се захванал с Моцарт.
Забележките ще останат нелични, но похвалите трябва да са поименни.
Безспорният шампион бе Церлина – Димитрина Кечеджиева, която се изяви с рядко срещан на балканския полуостров отличен моцартов стил, гарниран с безукорно гласово и музикално покрита партия, че и за десерт изключително симпатичен актьорски потенциал. Брава! Дон Жуан, Божидар Бошкилов, може би щеше да раздели първото място с нея ако беше съвсем здрав. Неговото обявено неразположение, обаче, не му попречи да бъде достатъчно убедителен и да даде заявка за грандиозно бъдеще, с наличните данни и демонстрираното самочувствие. На трето място ще спомена позитивно и Дон Отавио на Георги Султанов, който въпреки известни затруднения в началото на „Dalla sua pace“, успя да обърне ветровете по време на тази безумно трудна ария и изпъкна допълнително с фин моцартов звук и елегантно фразиране.
Режисьорският прочит на поляка Михал Знаниецки, въпреки някои интересни спорадични хрумвания и симпатични акценти, остана много встрани от същинската естетика на прототипа Казанова (добре е да се прочете автобиографията му), свеждайки философията на изтънчения прелъстител до еднопланов образ на разгонен жребец с хормонални излишъци, режисирани в нескончаема серия от намекнати (даже натвърднати) сценични коитуси. Да, разбира се, в 21 век има място за съвременен „режисьорски“ оперен прочит, но той би трябвало да е поне на интелектуалното ниво на творци като един Бари Коски или Стефано Пода, за да не прелее в комедиантно самодискредитираща се водевилност на преекспониране на Аз-а.
На този фон в позитивна светлина блесна прочита на „Фиделио“ на наскоро напусналия ни безспорен режисьорски азимут Отто Шенк (това бе последен спектакъл в неговата версия във Виена), постановка изчистена от его-напъни и подходящо визуализираща гениалната бетовенова музика. Защото в същността си операта все пак е музика с театрално съдържание, а не звуково акомпаниран „Regietheater“.
"