Преди десетина години една шепа български групи бяха в основата на последната автентична мини-експлозия на нашата рок сцена. Появата на съвременни местни банди, които толкова упорито отказват да влязат в контекст, само по себе си беше също толкова забележителено тогава, колкото би било и днес. Онова музикално движение умишлено отказваше полировка, имитация или претенция и може би щеше да има по-дълъг живот, ако не беше дошла пандемията. След нея липсата на групи като Doesn’t Frogs стана осезаема и може би заради това завръщането им през 2026 година се случи в препълнен клуб. 

Но какво е Doesn’t Frogs? В дебелите книги няма определение за този специфичен, рядък вид на българската сцена. Първите албуми Egotripping EP (2015) и Afterlife (2017) дадоха заявка за безкомпромисно авторско творчество, което по начало не признава ограничения. Бракът между мрака и еуфорията може да изглежда рискован на толкова много нива, но тъкмо рискът в музиката на Doesn’t Frogs е онова, което оставя пулсираща следа в спомените на слушателя. Почеркът е важен и още от началото той не можеше да бъде наподобен на местната сцена.  

На 2 април бандата се завърна в своя мрачен стил, а поводът беше бойното кръщение на новия материал Infinity Mirror. Много вода изтече от предния албум, светът вече не е същият и логично музиката на Doesn’t Frogs е по-различна, може би по-еклектична сега. Ако преди пост-пънкарския шумен бунт се пръскаше във всички посоки като фойерверк, то сега енергията изглежда по-канализирана и по-добре насочена, като резултат от авторската зрялост на музикантите. Или поне за това загатва остатъчния послевкус от сингъла “Coda” – сякаш моторът на Doesn’t Frogs е по-нов и подготвен за дълги разстояния.

На живо обаче имплозията от идеи е налице, достатъчно мощна да отвори дупка в подсъзнанието на един нищо неподозиращ град. Енергията на групата е все така сурова, и все така носеща онзи отчетлив психеделичен повик. Онзи трансов ритъм, който прави изстрелването в открития космос да изглежда като нещо естествено. Когато астронавтите от мисията Артемис II стигнат до Луната, най-вероятно ще видят някой фен на Doesn’t Frogs да се рее наоколо.  

Истината е, че промоцията на албума в клуб ПАВЕ спокойно можеше да бъде нелегален концерт на някое тайно място, защото носеше именно този размирен заряд. Песен след песен, спомен след спомен, мечта след мечта, от които хвърчат искри. В такива мечти резонират времената, в които живеем. Въпросът не какво чуваш по новините. Въпросът е какво се чува, когато останеш сам със себе си в стаята. 

Най-добре в този момент да се чува Infinity Mirror, а добрата вест е,че Doesn’t Frogs отново са тук, все така автентични и все толкова непримирими към обстоятелствата, фалша и посредствеността, в които индустрията на развлеченията оплитат изкуството до задушаване. Doesn’t Frogs отново са тук и дългото завръщане си заслужаваше.