Автор и изпълнител, учител и ученик, смел експериментатор с чаровна усмивка – събрала в крехката си фигура всичко това, тя е почти навсякъде: сред децата на плажа с китара в ръце, в планината по време на арт фест, с цигулка и нежен вокал на сцената на малък клуб или в голяма концертна зала. Бояна Желязкова – Бо е първата дама, която гостува във “Виж музиката” през Новата 2020. Учи цигулка при Константин Зидаров и любимия ни преподавател Петър Арнаудов. На 14 започва да свири в Младежкия камерен ансамбъл “Пламък”, а на 18 се включва във фънк – рок бандата Аявис и в албума им Made By Friends. Следва международният проект “Songs from the Soul”, в който свири с музиканти от България, Русия, САЩ и Ирландия. В момента се учи да кара сноуборд и подготвя своя първи албум, който ще излезе през април. А в музиката й звучи романтика с нотка меланхолия.
Участваш в много професионални музикални проекти, това е твоят живот, но как започна всичко? Цигулката ли изпревари песента?
Започнах да свиря на цигулка, когато бях на 7. Обичам да казвам, че причината се върти около нашия дакел, което донякъде е вярно, но всъщност в семейството ми имаме няколко музиканти. Дядо ми беше диригент, а леля ми – оперна певица в Операта в Генуа, Италия. Звукът на цигулката беше моята първа песен.
Кои от първите ти музикални проекти най-много те впечатлиха и повлияха на развитието ти като млад музикант?
Сред проекти, в които участвах като цигулар и които най-много ми повлияха, е камерният младежки ансамбъл „Пламък“, в който свирех още от 9 клас, работата ми с композитора Георги Стрезов, рок група Аявис, с които записахме и свой авторски албум и спектакълът „Хляб и Зрелище“, който поставихме с поета и драматур Ясен Василев в Театрална работилница „Сфумато“ през 2010.
А преподавателите и менторите, които оставиха най-ярка следа в музикалното ти развитие?
Работата ми с всеки един колега и професионалист ме учи на различни и интересни неща. За мен всеки човек може да бъде извор на идеи, познание или умения. Въпрос на търсене е. Но най-вече това са моите цигулкови педагози. Първият ми учител по цигулка беше Константин Зидаров, а след това продължих с Петър Арнаудов. По-късно в НМА „Проф. Панчо Владигеров“ работих с проф. Недко Боянов и проф. Верка Стефанова. Дължа много на всеки един от моите преподаватели и съм благодарна, че имах възможността да се уча от тях, макар сега класическата музика да не е основния ми жанр. По-късно, когато започнах да се занимавам и с пеене и писане на музика, много ми помогнаха моите вокални педагози Алис Боварян и китаристът Асен Маринов – колегата, с когото работим активно.
Специфичната комбинация от мелодичния ти, звънлив глас и цигулката създават усещане за лекота, сякаш звукът се рее в пространството – търсен ефект ли е това или резултат от желано внушение?
За мен музиката е до голяма степен начин на живот. С нея говоря за проблеми, които ме вълнуват. Така например миналата година направихме музикален клип на родопска песен, с който подкрепяме кампанията на WWF за вековните гори. Всеки човек в днешно време трябва да помисли какво може да направи за природата, защото нещата са критични. От нас зависи. Аз разказвам за проблеми и се опитвам да вдъхновя хората за действие и промяна чрез силата на музиката. Благодарна, съм че я имам, че я имаме и за да отговоря на твоя въпрос – щастлива съм, ако това е усещането на слушателя.
Песните ти в „Songs from the Soul“ са лирични и нежни – това ли е мелодията на твоята душа?
Да, точно така. Songs from the Soul е може би най-искреният проект, който съм създавала до момента.
На какво те учат музикантите, с които работиш и с които твориш своята авторска музика?
На страшно много! Всички са изключително талантливи и способни колеги, с които изпитвам истинско удоволствие да свиря, да пея, да създавам нова музика. Това са Асен Маринов – китара, Илко Градев – акордеон, Лоран Пеш (Франция) – контрабас, Владимир Бочев – барабани. Работя и в още няколко проекта: Wet Pebbles, Георги Стрезов и неговия FourForMusic Orchestra, Genesis Orchestra. Работата с професионалисти, които обичат това, което правят, те учи на много. Във всеки от тези проекти партньорството ни се оформя с времето и спрямо случая. Особено често обединяващ фактор е любовта ни към даден стил музика, общи гледни точки и приятелство.
А коя е Бояна извън студийните и концертните пространства? Разкажи ни за фестивала, който ти е на сърце.
О, да, фестивалът. The Bridge. Тази година той става на цели 10 години. Започна като творчески уикенд в Копривщица през септември 2009. Почти всички бяхме на възраст между 16 и 20. Свирихме, писахме, смяхме се, мечтахме, разсъждавахме … за какво ли не. Решихме, че ще направим малък творчески лагер за тийнейджъри някъде в България. И споделихме идеята си в Община Видин. Те я приеха, но с едно условие: да не правим малък лагер за 2 дни и 30 деца, а фестивал за минимум 100 участника. Моля?! Шах и мат. Успяхме да се организираме. С подкрепата на Михаил Стефанов, който пое немалка част от организацията. И с подкрепата на Община Видин с осигуряването на всички пространства за творчество, както и с помощ от наши приятели.
Годината беше 2010. Средата на лятото, жега, комари, нямахме много, нека бъдем честни – нямаме нищо, но имахме желание, идеи, училище, театър, парк, крепостта “Баба Вида”, една тента, Дунав. За първото издание на фестивала всеки пристигна както можа: влакове, коли, автобуси, на стоп. Всеки носеше със себе си толкова много ентусиазъм за това, което предстои, че е трудно да се опише. Идеята на фестивала беше ясна: спим на палатки в парка до “Баба Вида”, през деня правим музикални, танцови, хенд-мейд и още много други работилници, а вечерта се събираме в лагера или имаме събитие – концерт, театър или нещо друго. Останалото беше истинско приключение. Миехме си зъбите на градската мивка, а двете химически тоалетни бяха цяло богатство. Около 40-50 души екип и около 150 участника за първата година. Дори поройните дъждове и силните бури, заради които веднъж се местихме да спим в училището, не ни спряха. Въпреки това работилниците започваха в 10, приключваха в 18, а фестивалът не спря и за ден.
Първият фест отмина, дойде вторият, третият и т.н. Родиха се още много идеи, работилници, идваха доброволци от Щатите, Австрия, Англия и къде ли да ни помагат. Всъщност всеки един от нас беше доброволец. Постепенно развихме фестивала, точно като дете, което отглеждаш с цялата си любов. За жалост, доста от първите ръководители си тръгнаха, но това, което всеки вложи в началото, остана като една здрава основа за онзи, който идваше след това. На The Bridge се родиха десетки песни, хиляди снимки, стотици изделия на работилниците. Създадоха се безброй приятелства и милиони спомени. Не споделянето на уменията, които имаме, беше най-важно за нас, а самото общуване с децата от Видин, а и не само от Видин. На фестивала започнаха да идват тийнейджъри от цяла България.
И така тази година The Bridge Fest става на 10 и аз съм щастлива, че малката ни идея се превърна в нещо голямо, което днес събира над 400 тийнейджъра от цяла България. Пожелавам успех на фестивала и на всеки, който е бил или все още е част от малкото-голямо чудо. Пожелавам си също да продължим да сътворяваме неща, които носят надежда на места, където тя е крайно необходима. Една африканска поговорка гласи: „Ако искаш да стигнеш бързо – ходи сам, ако искаш да стигнеш далеч – ходи с някого.”
Да се върнем към музиката. Всеки инструмент е безценен за своя притежател. Каква е историята на твоята цигулка?
Имам няколко цигулки и всяка от тях има своята история. Първата ми цигулка се появи с родителите ми, които, влизайки вкъщи, ми казаха:“Взели сме ти цигулкааа!“. Втората – с моя педагог Константин Зидаров, който ме заведе за ръчичка до открития пазар за антики на площада пред “Александър Невски”, откъдето я купихме от негов познат. Третата ми цигулка е от моя преподавател в Академията проф. Недко Боянов. На нея свиря по-често и нея чувствам най-близка. 😉 Имам и една електрическа цигулка, която ползвам за моя електронен проект „House and Violin“. Тя ми е подарък от Good Music Society. И още една за морета, палатки и планини, която си купих от Атина за по-малко от 40 евро. Сега като разказвам това се чувствам по-богата и от Рокфелер с толкова инструменти, които обичам. Споменах ли, че имам и китари? 🙂
Разбрах, че преподаването е много важно за теб – колко различна е детската публика и на какво би искала да научиш децата, които са тръгнали по твоите стъпки?
Повярвай ми, почти всеки един професионален музикант се сблъсква с преподавателската дейност рано или късно. Това е неизменна част от нашия занаят. Детската публика – искрена, чиста, незаменима! От нея научих, че понякога няма значение колко технично ще изсвириш нещо. Има значение връзката с публиката, в случая – връзката с децата. А те не лъжат. Когато не им харесва нещо, ще го разбереш и още как. Обичам, обичам, обичам да разказвам приказки с цигулка за деца и бих била много щастлива да науча децата на същото – любов към това, което правиш.
Над какво работи в момента Момичето с цигулката? И накъде се отправя в своето пътешествие по света?
Напоследък се уча да карам сноуборд, да ходя на високопланински преходи, преподавам в Основно Прогресивно Училище, следвам магистратура в НМА и работя върху издаването на моя дебютен албум с музиката, която написах през последните години. Може би трябва да помисля за фокуса си над нещата? 😉
Имаш ли предпочитания към определен музикален жанр?
Да, разбира се – етно, джаз, електроника, кънтри, експериментална музика, барок, класика. Ох, това определено не е “определен жанр”. 🙂 Слушам и изпълнявам доста различни стилове, в зависимост от момента. Въпрос на усещане, но е важно да спомена, че за мен музиката е средство за промяна, начин да кажеш нещо на висок глас. Огледайте се и вижте какво можете да промените към по-добро във вашия свят със средствата, които имате. Природата е нашият дом и ако не се погрижим за нея ще останем „на улицата“. Не е толкова трудно да направиш нещо малко, но съществено, а това носи и удовлетворение и смисъл.
Снимки: Александър Лазаров, Даниел Зарев, Асен Маринов, личен архив
Проектът „Виж музиката“ се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“
"