Тя е дама със силна воля и характерен глас, опитен изпълнител и харизматичен разказвач. Излъчва увереност, амбиция и светло, приятелско спокойствие с особен чар в забързаната ни до истеричност действителност. Един специфичен и специален баланс, който малцина колеги успяват да постигнат. Запознахме се в Тампере на Световното изложение за world музика WOMEX в края на октомври 2019. И намерихме общ музикален език буквално за секунди. С български фолклор от Шоплука и финландски песенни традиции. На английски 🙂   

Анна Данчев е родена в Хаапавеси, Финландия. Завършва музикология и две магистратури, втората от тях във финландско – датската програма GLOMAS в Академия “Сибелиус” в Хелзинки. Музиката и България са в кръвта й по бащина линия. Баща й Христо Данчев е джаз музикант. Заминава за Финландия на турне с джаз формация през 60-те години на 20 век. И остава там. Бързо разбира, че само джаз не е достатъчен и трябва да научи сериозен и разнообразен финландски танцов репертоар. Избира за свой дом град Хаапевеси, влюбен във финландската традиционна музика и в съпругата си. Създава своя група, преподава солфеж и музикална теория в градското музикално училище, събира записи и нотира мелодиите, които чува от стари местни музиканти. Превръща се в ключова фигура във възраждането на местните музикални традиции. А българският фолклор, вдъхновяващ неговата дъщеря, е вплетен по особен начин в тази северна музикална палитра с източноевропейски акцент. 

Разкажи ни за началото на твоя музикален път, за стиловете, в които си експериментирала?
Заради работата на баща ми и неговата тясна връзка с фолклорните традиции музиката е част от живота ми откакто съм се родила. У дома се слушаше както българска, така и финландска традиционна музика, също така класическа музика и американски джаз, блус, соул … В студентските ми години направих своя соул група, в която пях 8 години. По-късно тук в Хелзинки съм пяла и в биг бенд, и в парти групи, и в експериментални фюжън формации. И взимах уроци по оперно пеене. Нямам ограничения в пеенето си жанрово или технически. Обичам музиката. И обичам да пея. Явно това е моя страст от много рано, защото имаме запазена касетка, на която пея български песни. Била съм на 4. Тогава започнах да свиря на цигулка, а на 6 се прехвърлих на пиано. Свиря и на двуреден акордеон и на ирландски барабан (бодран), а напоследък и на тъпан 🙂 

Автентичният български фолклор е в сърцевината на твоята музика. Нека поговорим повече за това – за твоите усещания и разбирания, свързани с нашата фолклорна традиция.
O, да, българският фолклор винаги е бил в сърцето ми. Той е моята опора, моята основа, моята сила и комфорт. Той определя моята музикална идентичност и пеенето ми. Когато бях малка и ми беше тъжно, отивах в дневната ни и си пусках плочи на Балкантон. Слушах ги и намирах в тях спокойствие и подкрепа. Имах чувството, че душата ми пее с певиците. Най-важните ми спомени са свързани с гласовете на Верка Сидерова и Янка Рупкина. Още като дете имах възможност и да се срещна с Янка и взех няколко урока по пеене при нея. 

По онова време тук във Финландия не винаги беше лесно да си наполовина чужденец. Затова познанията и усещанията ми за българската музика и пеене ми даваха важна опора. Начинът, по който използвам гласа си при пеенето също е дълбоко свързан с българския начин на звукоизвличане. Имам силен глас с богато вибрато и орнаментика, нетипичен за Финландия. Имам щастие, че баща ми е музикант и е учил в Академията в Пловдив, така че можеше да ми преподава български фолклор. Но също така е факт, че винаги още откакто бях дете съм се стремила да намеря своя път към българската музика, пеене, традиции. Това е в същността ми. Това съм аз. Научих се да пея на български много преди да събера кураж да проговоря на български …  

Днес обичам да казвам, че пея с „мой собствен глас”. Това означава, че включвам много музикални елементи от България, но и елементи от други стилове. За мен пеенето е разказване на истории и за да можеш да ги разкажеш на публиката си, гласът трябва да следва сюжетната линия. А това означава, че той може да бъде трансформиран. Аз пея както меко и гладко, така и остро и силно. Но когато се усетя мъничко “изгубена” в моята музика или когато започна свободно да импровизирам съм забелязала, че винаги се връщам към оригиналната фолклорна сърцевина на звука. 

Може би това е по-дълбоко в гените ти, отколкото си представяш …
Възможно е. Винаги съм се интересувала от корените си, но не знам много. Все пак знам, че моята прабаба Параскева Воловарова от Етрополе е била известна в региона певица – оплаквачка. Не успях да открия повече за нея, за съжаление … 

Да поговорим още малко за оплакваческата линия в интереса ти към българския фолклор. Признавам, че бях шокирана от това. Може би защото самата аз съм дълбоко свързана с тази традиция в Граово. И не е от добро. 
Моята баба ми е казвала много пъти, че имам същия глас като нейната майка – оплаквачката. И много други хора са ми казвали, че гласът ми има това специално звучене, което предизвиква сантименталност, което ги кара да усетят мъката си и дори да заплачат. Преди да почине баба ми ми каза, че трябва някой ден да отида в Етрополе и да започна да уча песни от там – нещо, което не бях направила. Учех песни от Родопския край, Тракия, Пирин, от Шоплука. Когато баба ми почина се почувствах изгубена – сякаш моята България беше изчезнала. Не знаех как да продължа да поддържам тази връзка. Разбира се, имах своята музика, но нещо по-дълбоко липсваше … Затова отидох в Етрополе – 30 години по-късно след първото ми гостуване там с родителите ми при баба и дядо. И веднага се почувствах у дома въпреки, че вече нямам никакви живи роднини. Запознах се с местни певици и започнах да пея с тях. Научих песни от Етрополския край. Заради личната ми мъка започнах да се интересувам от оплакваческата традиция в района и да търся повече информация за прабаба ми. Уви, неуспешно. Дори се опитах да намеря гроба й, но и това не успях. 

Започнах проучване на тази традиция в контекста на моята магистратура, направих изследвания на терен в София и Етрополе, работих в архивите на БАН, за да чуя стари записи, направени от проф. Кауфман. И дори се срещнах с него! Имах нужда да приложа това знание в преодоляването на собствената си мъка. Дори направих специален пърформанс Finding Baba Penka, в който разказвам историята на моята прабаба и пра-прабаба и историята на моята скръб. Написах магистърска теза по темата и дори участвах в международен семинар на БАН, на който изнесох лекция за това музикално наследство. Знаеш ли, че има подобна оплакваческа традиция и във Финландия? В Карелия?

Да, знам. Но откъм руската страна на Карелия.
Да, разбира се, финландската оплакваческа традиция е от православната църква в Карелия т.е. близка е до Русия. 

Така е, усетих това в Тампере …
Емоциите са много важно изразно средство за мен като артист. Аз съм с меланхоличен темперамент – може би така се проявява финландската ми страна, въпреки, че усещам в душата си и много български емоции. Скръбта не е единствената емоция, която изследвам, но е най-силната. Мисля, че в живота тя е навсякъде, дори и в щастието. Като хора ние не можем да избягаме от факта, че някой ден ще умрем, така че по някакъв начин скръбта вече е в самите нас.  

Всъщност е още по-зле. Смъртта е в сърцето на Природата, в сърцевината на самия живот. За съжаление прекалено много хора предпочитат да забравят това …
Така е. Аз мога да говоря свободно на тази тема, но съм забелязала, че някои хора не могат да го направят … Но искам и да подчертая, че скръбта съвсем не е единствената тема в албума ми, който предстои да излезе през пролетта! 🙂

Да поговорим за групите, които си сформирала през годините заради собствените си музикални търсения. Разкажи ни за наградата, която сте спечелили през 2013.
Макар, че през годините съм пяла в много банди, две са изцяло мои като концепция и комбинация от музиканти. С Anna Dantchev Band, която просъществува от 2013 до 2017, спечелихме една наистина особена и ценна за нас награда на Ourvision в Хелзинки. Това беше музикално събитие със състезателен елемент, организирано от Кметството на Хелзинки за финландски музиканти с имигрантски корени – за родени извън страната или чиито родители са емигрирали във Финландия преди време. Целта на това събитие беше да покаже, че финландските музиканти не са представители на една и съща култура, че ние – имигрантите по един или друг начин – внасяме във финландската музика образи и елементи от други култури. Повечето от участниците бяха избрали да представят англо-американска поп музика, но аз реших да участвам с моето българско пеене и това наистина ме отличи от останалите участващи музиканти. Заради този конкурс събрах и своята група Anna Dantchev Band и спечелихме наградата за най-добра група на Ourvision 2013. Представихме старинни български песни в мои модерни аранжименти с електрическа китара, тромбон, бас и тъпан. Музикантите бяха финландци с корени от Кипър, Турция и Гърция. Свирихме заедно 4 години. Ourvision беше интересен опит за мен, осъзнах, че принадлежа и към друга финландска субкултура – тази на хората, които живеят тук, но обединяват две култури. Самото събитие беше истинско явление във финландския културен живот – имаше дори някои академични проучвания за него, защото извади на показ едно ново явление в страната. Днес Финландия е мултикултурна страна. Но това доскоро не беше така …

А сегашната ти група? И албумът, чиято премиера ще бъде съвсем скоро?
DANTCHEV: DOMAIN. Избрах това име за групата, за да показва, че всички песни са мои въпреки, че някои от мелодиите са писани по “традиционен” начин. С името й също така отдавам почит на моите български корени. DANTCHEV: DOMAIN съществува от 2019, включва петима музиканти и е отражение на днешна мултикултурна Финландия, защото един от членовете на бандата е от САЩ, а друг е португалец, който живее тук. Всички са опитни музиканти от финландската джаз, блус и рок сцена. И заради мен сега всички учат български хармонии и ритми 🙂 

Албумът ми „Say it“ (издава го Glomama Music) ще излезе в края на април 2020 във Финландия и през май извън страната. Първият сингъл SAY вече звучи в класации тук и в САЩ. Eдно от ревютата за него гласи: “DANTCHEV:DOMAIN твори уникална музика, която руши граници” И това е точно така. Песните в албума са истории от живота от раждането до смъртта, а между тези два момента са любовта и партитата, разбитите сърца и смирението. С бандата ми пея основно на английски, но има и няколко песни на български. Освен това използвам гласа си по “български” начин като звукоизвличане и орнаментиране в духа на фолклорните традиции на България. Има и елементи от финландската традиционна музика в някои танцувални ритми и мелодични линии.  Заради инструментите, които използваме (тромбон, хеликон, туба, китара, барабани, перкусии и вибрафон) музиката ми освен джаз и блус жанрово се определя и като прогресив рок. Избрах името на албума „Say it“ (“Кажи го”), за да напомня на хората, че не трябва да държат историите си в себе си, а да ги казват на глас, да ги разказват. Аз разказвам историите на различни хора, това не са точно финландски или български истории, това са човешки истории. Не вярвам в екзотичността в музиката. Например, всички български елементи в моята музика идват от сърцето ми, отвътре, те не са добавени само за да се постигне определен ефект или да се изгради даден образ. 

Имам доста планове за 2020 с бандата ми. Непременно ще участвам на WOMEX в Будапеща през октомври, за да представя себе си, групата ми и моята музика. Всъщност вече подадох и кандидатура за showcase. Планирам да дойда и в България и да разкажа своите истории.  

П.П. Последните щрихи в това интервю направихме на 3 март. И се оказа, че България е част от света на Анна Данчев не само по бащина линия. Прадядото на съпруга й е участвал във финландските части на руските войски, донесли Освобождението на България от турско робство и в семейството си спомнят за това всяка година. Европа е изумително мъничък свят, в който всички сме свързани по някакъв начин. И това е толкова приятно …  

Снимки: Maarit Kytöharju

Проектът „Виж музиката“ се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“