През последните месеци, все повече започваме да чуваме името Ангел Ковачев, асоциирано с нов тип проекти, съвършено различни от всичко, с което сме го свързвали до момента. Ангел направи рязък завой в кариерата си като излезе от комфорта на големия лейбъл, за да се развива като независим артист. След известно затишие от негова страна, на пазара излезе албумът „Небесен“. Именно с него той чертае линията между артиста, който беше Ангел Ковачев досега и артиста, който му предстои да бъде. Днес говорим с него за въртележката и натрупания опит дотук и зрялото му осъзнаване кой иска да бъде и кои са следващите стъпки, които биха го довели до правилното място.
Пусни „Небесен“ и чети разговора ни с Ангел.
Как оценяваш опита, натрупан в музикалния бизнес досега и къде ще те отведе той като независим артист?
Цялото впускане в тази машина за мен беше непланирано, но ни най-малко не съжалявам. Колкото до опита дотук, той ми е полезен на нашия пазар, приложим е за мащаба, който имаме тук. Със сигурност ми носи много, сега когато се развивам като независим артист – мога по-лесно да се ориентирам как би следвало да подходя, дори какви биха били външните интереси към проектите ми. Тепърва имам да използвам този бизнес ноу-хау. В момента, в който стартирах, обаче, преди всичко имах нужда да си нахраня душата – албумът, който изкарах, той е именно това, той е за мен. Беше ми ясно, че е алтернативен за нашия пазар. Симбиозата между електронен и акустичен звук е посоката, в която съм тръгнал и която вярвам, че има своето място на световния пазар, просто нещата у нас се случват малко по-тромаво. С албума исках да задам посоката, да се пречистя, да поставя основата.
Смяташ ли, че аудиторията ти би могла да мигрира от Ангел (от Ангел и Моисей) към новите неща, които правиш?
С интерес следя това. Ако приемем, че старата ми аудитория е 100% от феновете ми, то нещо като 40-50% от тях мигрират към новата стилистика. Други са изненадани и не им допада. На тяхно място обаче се появяват нови хора, за които новата посока е релевантна. Интересно е, че при мен нещата дотук се случиха с главата надолу.
Какво прави по принцип един артист? Затваря се, поставя си някакви цели, определя стила, в който ще се движи, започва да работи скришно, тайно, да оформя продукта си преди да го представи на света. Чак в последствие започва да трупа съмишленици и хора, които се кефят на труда му. При мен се получи точно обратното.
Започнах като уличен музикант и оттам рязко се озовах на голямата сцена. Изведнъж хиляди хора те „обичат“ и викат името ти, а ти реално имаш „едно“ парче. Тогава започваш да разбираш, че целия този шум е просто един балон, който рано или късно се пука. Аз реших да го спукам преждевременно с ясното съзнание, че бачкането тепърва предстои. Можех да преподпиша с Virginia, но въпросът какво се случва с мен като артист в дългосрочен план не спираше да ме тормози. Говорил съм и с други артисти, мои приятели, и всъщност това е мисълта, която трови, когато си в лейбъл. Към конкретния момент всичко е супер – има големи събития, не трябва да мислиш за PR стратегии и бизнес страната на музиката. Дори да нямаш участия или нещо да сбъркаш, винаги можеш да обвиниш лейбъла. Рано или късно обаче трябва да излезеш “навън” и да започнеш да работиш върху собствения си почерк с пълната отговорност, че общественият принос е всъщност нещо, което има значение и не трябва да се пренебрегва. Особено в нашето исторически толкова дълго мачкано общество. Примерът е важен. Както и ясното самосъзнание, че преди всичко изкуството е твоето наследство. Аз предпочетох да взема тези решения, когато съм на 22, а не на 30.
А не е ли цел на един артист именно да подпише с голям лейбъл?
По принцип, да… Въпросът е, че тук мащабът е малък и лейбълите не функционират точно така, както на големите пазари. На запад има комерс тип Future и Nicky Minaj, но има и комерс тип Justin Timberlake и Coldplay. У нас комерсиалният стандарт е един и той не подлежи на коментар. В повечето случаи е почти изцяло взаимстван от западния модел и всеки, подписал договор е длъжен да се съобрази с него и да пречупи стила си през него.
Друго – ако приемем, че сме 6 милиона население – 2 слушат твърдо чалга; 2 са без особена претенция, с какво хранят душата си; 1 не слуша музика изобщо; и 1 са хората с вкус и отношение към изкуството.
Не съм сигурен дори, че последните стигат до милион, но със сигурност за мен това са „будните“. Цвета на нацията, тези, които въпреки неблагоприятните условия у нас, продължават да инвестират време и усилия в облагородяването на средата си. Моето мнение е, че лейбълите у нас опират предимно до втората от изброените групи, като напоследък даже здраво се омешаха с първия таргет. Аз лично предпочитам изкуството ми да ме свързва с последните. Лейбълите у нас успешно успяха да оставят впечатлението в подрастващите, че пикът на кариерата е, когато подпишеш. Със сигурност плюсовете са много, но в дългосрочен план минусите не отстъпват. За мен не би било ок да имам претенция да се нарека артист и в същото време да съобразявам продукцията си с още 10 души и винаги да се играе на сигурната формула за успешно парче. Предпочитам да рискувам. И това, което ме успокоява сега е, че запечатвам света по начина, по който аз го виждам. Доста по-трудно и предизвикателно е, но така се чувствам по-удовлетворен.
Смяташ ли, че в момента инвестираш повече в себе си като артист дългосрочно, отколкото в отделни проекти?
Ако го пречупиш през инвестирането в себе си, то и продуктът ще се случи по правилния начин. Аз вярвам, че комерсиалността не е нещо лошо. Хубаво е да се достига до повече хора, затова е музиката – за да бъде споделяна. Не ми допада това крайно вглъбяване на свръхарт хората с нагласа “това си е моето изкуство, който иска да го разбира”. В крайна сметка, ако искаш да се издържаш от това нещо, трябва да има вложена мисъл, извън хаотичния творчески импулс. Трябва да имаш стратегия, да знаеш какъв е таргетът ти. Истината е някъде посредата.
А срещаш ли подкрепа от радио станции, телевизии?
Да, благодарен съм, че има позитивна обратна връзка от медиите. Срещам отзивчивост, до известна степен… Има ротация, но не мисля, че е в пълния й капацитет, който да оправдае всички слогани „Подкрепяме българската музика“. В момента, в който продуктът е по-алтернативен – не им влиза в концепцията. Разбирам ги, въпреки, че не съм много съгласен с тази политика. Играят на сигурното и вече успешното. Не случайно процентовото съотношение западна и българска музика е 90 към 10. Като имайте предвид, че от тези 10, 8 са вече окупирани. Благодарен съм, че се докосвам до тези свещени 2%, но също така смятам, че можем да вземем пример от французите или германците, например, където процентовото съотношение е 60 към 40.
Търсиш ли нови платформи, пътища да разпространяваш музиката си?
Това е задължително – музиката ми се стриймва в Spotify, албума го има по всички музикални платформи. Може би във Facebook вече не съм толкова активен, колкото преди, но пък компенсирам с Instagram. По-чил платформа е. Там поствам сторита от креативния ми процес и студийните ми сесии. Развивам си и YouTube канала. Предстои да качвам ново съдържание под формата на кавъри и лайв версии на авторските ми парчета. Истината е, че живеем в дигитално време и независимо дали ни харесва ли не, трябва да сме там.
А каква е стратегията ти по отношение на концертите?
За последната година разработих четири вариации – с цяла банда – за открита сцена, фестивали и корпоративни събития; трио състав – звучи по електронно, с контролери и с повече подложки, подходящ за клубове и закрита сцена; соло – понякога излизам само с китарката и сингбеци; и акустичен проект с момичето, с което започнах като уличен музикант – тя свири на цигулка и има страхотен глас – адаптирахме парчетата и звучат много приятно. Акустичният проект е супер за по-уютни и соушъл сбирки. Като цяло държа цена и предпочитам да излизам по-рядко на сцена, но ако излизам – да е както трябва. Правя и кавъри, с които обогатявам програмата си.
Ако трябва да споделиш едно нещо, което е твоят хак, какво би било то?
През последните две години си създадох навик да водя дневник, да пиша сутрешни страници. Вярвам, че да си подредиш мислите помага за текстописането като цяло, тъй като всеки артист има вътрешния жужащ глас, аз му викам “цензурата”, който поставя под съмнение всичко – заради него пишеш нещо и веднага си готов да го изтриеш. Преборвам го като пиша сутрин, преди галимацията на ежедневието, излизам и пиша на хартия. Според мен единственият начин да разплетем кълбото от мисли е като ги материализираме. Или чрез думите, комуникирайки с други хора или като ги оставим да преминат през ръцете ни. Идеята е да не слагаш бариера на мислите си. При мен рядко се е случвало текстовете да идват просто така. От 14 парчета в албума, две-три да съм написал в рамките на ден – всичко друго е текстове, драфтове, оставяш го да подиша, дооформяш – иска си търпение, отдаденост и постоянство. Имам доста какво да уча откъм текстописане, но съм си хванал една посока, забавлявам се с играта със сричките, вътрешни рими, ритмика. Вярвам, че има какво да дам на поп сцената в това отношение, защото на този етап, на голяма част от поп текстовете им липсва конкретика.
"