Автор: Стефан Стефанов
“Първият пилигрим отдавна крачел по дългия път, криволичещ между времето и пространството. Този път водел към Обетованата земя на духа, където душата е изпълнена с благодат, забравила за теглото на тленността. Краят на този път е запречен от Портата на Времето и тя се отваря единствено с песен – една-единствена, като никоя друга и като всички останали, които са били и които ще бъдат. По този път вървял пилигримът и към него се присъединил втори, после трети и така, докато не се събрали седмина. Всички тези благословени музиканти всякога виждали Портата в далечината, но така и не я достигали…”
Музиката може да бъде описана с думи по-различен начин. Тя може да бъде определена като енергична или бавна, може да е модерна или класическа, може да е агресивна, емоционална, меланхолична или просто забавна. Съвсем рядко обаче музиката може да бъде наречена красива – носеща в себе си извисяваща мелодичност, която изпълва вътрешния мир на човека. Именно това е възможно най-краткото описание на творчеството на Пътят на пилигрима/ The Pilgrim’s Road.
По време на концерта в City Mark Art Center на 18-и ноември бяха изпълнени песни от новия албум на групата, но едновременно с това беше извършено и своеобразно свещенодействие. В основата на този акт е движението и то се случва по вертикала и хоризонтала. Движението по хоризонталата е от Исландия, през Ирландия, Англия и Дания и от там на юг към Испания и Италия – през цялото време през сърцето на европейската Ренесансова култура. Тя е захранена с разнообразни влияния, като в музиката се преплитат религиозни и светски мотиви за стари и млади, бедни и богати. Но песента винаги е насочена към небето, защото то остава над всички – живи и умрели. Това е и вертикалната линия на движение в песните на Пътят на пилигрима, защото те са проводник на невидимата връзка между личността и божественото й начало. Възхвалата в тези песни не е само към Бога, но и към човешкия дух, който ги свързва. В тази връзка те се осмислят едни-друг като създател и творение.
Пътят на пилигрима са шестима музиканти в ренесансови одежди, които свирят вълшебни мелодии на старинни инструменти, но цялостното представяне нямаше да бъде същото без вокалите на седмият пилигрим. Деница Серафим притежава завидна магнетичност, която приковава вниманието и превръща изпълнението в един истински пърформанс. И тук движението отново е по вертикалата – вдъхновението идва отгоре надолу и после се връща обратно под формата на песен. Без бързане, без напрежение, без нещо да пречи на въздигането на душата, защото мелодията проправя път.
В своя генезис творчеството на Пътят на пилигрима черпи от съкровищницата на миналото, но мелодиите са композирани в нашето време, което създава още едно движение и то е по оста минало – настояще. В този смисъл, не е редно да се смята, че тази музика живее нов живот, защото тя никога не си е отивала, просто бива преоткривана, благодарение на състави като Пътят на пилигрима. И като завършек на този текст, може да се каже, че тази музика може да бъде слушана още и още и, ако човек междувременно заспи със затворени очи, то ще сънува рая.
“… гладни без глад и уморени без умора по средата на пътя, седмината пилигрими изгубили кураж, но не и вяра. За да върнат своя плам, те поддели една песен, която преляла в друга, после в трета. Те продължили своя напев и в последната година на последния век пилигримите неусетно достигнали Портата на Времето. Тогава тя се открехнала пред тях, но те не пристъпили, защото моментът за това още не бил настъпил. Ще влязат, когато трябва, а дотогава винаги могат да надзърнат отвъд, когато наченат своята музика.”
Снимки: © Ивайло Александров