Автор: Евгений Шевкенов
Въпреки, че от десетилетия насам константата на събитието, белязващо музикалното начало на новата година във Виена (а и по целия свят – … телевизии предават на живо) е оркестърът, винаги по-коментираната и будеща любопитство съставка е „вариаблата“, която дефинира крайния творчески резултат – фигурата на диригента.
Кристиян Тилеман се бе постарал да сглоби една доста разнообразна програма, встрани от чисто фамилния капан на няколкото облигаторни Щрауса – прозвучаха творби от Комжак, Хелмесбергер, фон Цирер, юбиляра Брукнер (оркестриран квадрил за пиано) и дори датчанина Ханс Кристиян Лумбие. Чисто диригентски Тилеман бе положил видими усилия значително да редуцира характерния за него бетовеново-брамсов обемен и сравнително твърд симфоничен жест, търсейки нужната виенска заобленост и лекота, които явно бе имплементирал и в предварителната си репетиционна работа с оркестъра. Въпреки това очевидно желание, чисто визуално преобразяването му не се получи естествено, а и концептуално малките форми като полка и валс не се оказаха пасващи на неговото амплоа. По-ефективни и убедителни бяха импулсите му в маршовете и увертюрата „Валдмайстер“, които представляват сами по себе си по-квадратни и симфонично-мащабни форми за изграждане, пасващи на Тилемановия жест.
Въпреки тези несъответствия, Виенските филхармоници демонстрираха едно константно и много убедително лице през ландшафта на цялата програма, с всички типично виенски оркестрови гримаси и тънкости в оформянето на характерните танцово-сценични образи. Мащабните симфонично-оперетни щрихи бяха ясно и убедително скицирани, в чудесен баланс с другата крайност на икебанните звукови миниатюрни, артикулационни и фразови детайли, неподправено поднесени с лекота, бравурност и задължителния хумор – тъй наречения „Wiener Schmäh“. Очакваната диференцираност на ролите на отделните групи и соли бe не само в наличност, тя беше нарочнo и демонстративно аугментирано презентирана, за специфичните нужди на жанровата правдивост в случая. Басите и ударната група категорично и хомогенно управляваха времето, втори цигулки и виоли (между които Даниела Иванова) запълваха характеристично двуделните и триделни метруми с невъзможното да се нотира акуратно, пластично и гъвкаво „та-та-та“ и „па-па“. Първите цигулки (на първи пулт концертмайстор Албена Данаилова) като вещи тореадори размахваха плащовете на пасажната виртуозност и еластичната подкупваща виенска мелодичност, а духачите обемно изпълваха златния Музикферайн, без нито капка преескпониране, чисто и заедно в ансамбъла, безапелационно убедителни в соловите моменти.
За щастие този оркестър успява да запази не само реномето си на един от най-добрите в света (по мое мнение делящ първото място с Берлинска филхармония, без да ангажирам никого с моите възгледи и пристрастия), но и, най-важното, да съхрани непогрешимото си ДНК на жива камернамузикалност, на гигантски квартет от 70 души, омагьосващ със способността си за мигновени реакции, гъвкава анатомичност на звук и фраза, оперна театралност и образна фабулност на инструменталния език.
Очакваме с радост как ще се разгърне този потенциал на 1-ви януари 2025 под палката на Рикардо Мути.
Prosit Neujahr! *(Наздраве за новата година!)
Снимка: Pixabay