Автор: Евгений Шевкенов
Прага с гордост се числи между не толкова многото градове по света, в които на въпроса „Искаш ли да идем в операта?“ се отговаря с друг въпрос – „В коя?”
Луксът да има (поне) два оперни театъра я поставя редом с Виена, Берлин и други могъщи музикални средища, в които историческите традиции са съхранени под напора на бурното вселенско политическо и обществено профанизиране в последните десетилетия. Затова, по мое скромно мнение, в програмата на едно пътуване до града, в който са се състояли премиерите на „Дон Жуан“ и „Милосърдието на Тит“ посещението на оперен спектакъл не бива да липсва.
Ще призная, че въпреки биографичните ми претенции на „оперно дете“ до онзи ден личните ми срещи с чешкия оперен репертоар се свеждаха до „Продадена невеста“, „Русалка“ и „Йенуфа“, а и Дворжак никога не е стоял начело на класацията ми с любими композитори, особено що се отнася до сценичното му творчество. Вероятно именно заради тези скромни предварителни очаквания въодушевлението ми от композицията и нейната великолепна реализация в Narodne Divadlo Praha, на която станах свидетел на 20-ти април т.г. се издигна до неподозирани висоти. Спектакълът е наистина отличен, балансиран на всички нива на това толкова комплексно, сложносъставно изкуство, съчетаващо труда, таланта и професионализма на певци, оркестър, постановъчен екип, технически и сценични служители.
Финият режисьорски подход на Иржи Хержман – с пестеливи, но ярки акценти на подходящите възлови точки в музикалната драматургия – сполучливо се допълваше с лаконичната сценография на Драган Стойчевски. Всяко решение в тяхната обща концепция за спектакъла бе категорично заявено – с ярък персонален почерк, но без самоцелни фокуси, смело и своеобразно, но без преекспониран егоцентризъм. Респект!
Оркестърът (фантастични пиколист и тимпанист!) суверенно се справи с романтичната виртуозност на партитурата, съпровождайки певците звучно, но гъвкаво, без да доминира в нито едно фортисимо. Успехът на тази нелека задача (оркестрацията на Дворжак е наистина много плътна) определено се дължи и на умелия диригент Збинек Мюлер, който обаче създаде впечатлението по-скоро за един сръчен регистратор на събитията, отколкото за вдъхновен инициатор и активен провокатор на музикално-сценичните вълнения.
Певческият състав на „Армида“ е внушителен, цели 11 роли, логично необходими на автора за избрания епичен сюжет. Въпреки това множество, дуалистичната Тристано-Изолдова концепция в лицето на Армида и Риналд е истински Вагнерово заредена и композирана с нечовешки тежки, певчески и драматично, арии и дуети на двете водещи партии. Тенорът Алеш Брисцейн започна като че ли недозагрял вокално, но тази кратка невзрачност бе бързо преодоляна и избуя в един постоянен възход към финала, с апогей в голямата ария в началото на второ действие, която той изпълни възхитително. Тамара Морозова в ролята на Армида създаде усещането, че би могла да преодолее певчески два спектакъла в една вечер – могъщ глас, с изравнени регистри, сценичен контрол и зрялост, младежка енергия и въодушевление от сценичното превъплъщение. Исмен на Сватоплук Сем бе силно въздействащ като тъмен антагонист в историята, но остана някак по-еднопланов в сравнение с другия басов вокален образ на Щефан Коцан, в ролята на еремита Петр, чието магнетично присъствие на сцената като сложен мефистофелски диалектичен герой бе изключително силно.
Хорът и балетът (оригинално решение с алегорията на дервишкия делириумен световъртеж на живота и историята) бяха на много високо ниво в чистотата, координацията и моторните си акценти в сложната фабула на либретото. Аплаузът накрая беше дълъг и заслужен.
Когато сте в Прага, идете на опера, заслужава си.
Снимки: © Zdeněk Sokol