Мирослав Морски е от онези музиканти, които и само веднъж да видиш на сцена, ще ги запомниш. Неподражаемата му усмивка, която някак естествено „разцъфтява“ на лицето му по време на концерт дори и да е в лошо настроение, уникалния му стил на свирене, номерата с китарата като например свиренето зад гърба, шеговитите коментари между песните… Трудно е да не те спечели!
Артистичността на създателя на „Джанго Зе“ липсва на българската сцена, защото той отдавна е в Лондон – град, който дава огромни възможности за един музикант, но в условията на потискащо силна конкуренция. Единственият шанс там някой да те чуе и запомни е да си ярък и уникален. А най-добре е и да си обграден със себеподобни таланти. Морски има късмета (или пък участта?) да попадне точно на такива музиканти и да се присъедини към една от най-шарените и нестандартни формации, които са възможни: The Turbans („Тюрбаните“). Тази година е изключително важна за формацията, защото след много свирене, композиране, аранжиране и не на последно място, след успешна кампания за набиране на средства в интернет, интернационалната банда записа и издаде първия си албум.
Музиката на „Тюрбаните“ е еклектична (в добрия смисъл на думата), виртуозна, на моменти забавна, на моменти драматична, изпълнена с много страст и толкова много влияние от фолклорните традиции на много народи, че може да се изгубиш като на ориенталски пазар. Заедно с това тя е някак много модерна и адекватна на времето ни. Да го кажем така – в албума има кючек на френски и фламенко на гръцки. А китарата и гласът на Миро Морски дават рок настроението, което прави този фантастичен микс още по-емоционален.
За нашия музикант 2018-та е вълнуваща и с още нещо: премиерата на филма „Синко мой“ на режисьора Павлина Иванова. Екипът на продукцията е запечатал именно процеса по записването на албума на The Turbans, поставяйки акцента върху създаването на една от най-вълнуващите песни в него. Това е повод Морски, който е и автор на текста на „Синко мой“, да разкаже криволичещата си история, да сподели дълбоко интимни моменти от семейната си история.
Заедно с това артистът продължава да създава нови и нови формации и музикални проекти. Специално място между тях има триото Gipsydelica, от което се очакват интересни изненади.
Как преминаха летните концерти на The Turbans? Кои страни посетихте, имаше ли публика, с която се срещнахте за пръв път и как реагира тя на музиката ви?
Пълни зали, фестивали, усмивки, нерви, километри, малко сън и много пот. Обширно турне в Германия, Италия, Холандия, Белгия, Дания, Малта, България, Турция, Англия, Шотландия и Ирландия. Реакцията на публиката навсякъде е подобна. Някой беше казал, че “ако момичетата танцуват, в крайна сметка всички са доволни”. Това важи с пълна сила при „Тюрбаните“, независимо къде или кога се случват концертите.
Как издаването на първия официален албум направи групата и музикантите в нея по-различни?
Научихме се да композираме заедно, което изисква търпение и толерантност. Групата постоянно се променя, в момента съставът, който изпълнява материала от албума, е различен от онзи, който го записа. Успяхме да построим истински строен спектакъл като същевременно обаче запазихме лудницата на сцената, с която бандата е позната. Има въодушевление в момента защото усещаме, че тепърва ще берем плодовете на положения труд.
Какви са другите музикални проекти, които са на дневен ред при теб, какво става с Gipsydelica?
Gipsydelica има EP записан и издаден в Бразилия. Предстоят аналогови записи в студиото на Фреди (Фред Щиц, басистът на групата) в Германия. Това значи, че ще работим с магнетофон и лента, както са работили повечето от любимите ни артисти от миналото. Други неща, над които ми се иска да работя, но ми липсва време и средства, са “Джанго Зе” и Mr Morski. Засега поне знам, че има материал, знам също обаче, че пътят към материализирането му не е кратък.
Какво е усещането да пееш на български пред публика, която не знае езика, какви са реакциите, които получаваш?
Случва на концерт да присъстват и българи, но много често се случва да ме питат на какъв език пея и какво се казва в текста. Аз лично не деля публиката на българска или не, така че за мен няма значение на какъв език се изразявам. 100% обаче съм сигурен, че майчиният език дава предимство да се изразиш по-точно и добре, използвайки езикови нюанси, метафори и каламбури – нещо по-трудно постижимо на чужд език.
Липсва ли ти да си на българската сцена? Кои са нещата, които харесваш и не харесваш в нея и като цяло в България?
Да, липсва ми българската сцена. Следя доколкото мога какво се случва, радвам се като виждам как колегите пълнят зали, дори леко им завиждам. Има богато музикално стилово разнообразие в България, доста музика на световно ниво и няма излишни комплекси. Не ми харесва, когато някой заклеймяват други стилове музика, например чалгата. Не съм чул обаче обратното – чалга артист да заклейми някой от отсрещната страна. За всеки влак си има пътници и за всяка жаба ще се намери гьол, така че “ако някой още съди, да съди първо себе си”, както се пее в една песен на „Щурците“.
Как се раждат песните ти?
При мен идват идеи под формата на фрази (текстови или музикални) и аз съм се научил да отсявам. Сядам да пиша, когато някои от тях не ми дават мира и се връщат постоянно в главата ми. В момента работя над песен, вдъхновена от една мелодия, изсвирена от Буковската духова музика, която ми попадна, ровейки се в нета. Кой знае, може би тази песен ще спаси България. 😉
Къде виждаш себе си и музиката след 10 години ?
10 години – колкото са много, толкова и малко, та е трудно да се каже. Остарявайки, както някои от героите ми ще е логично да се насоча към блуса. Но ако пък не искам да съм жалък имитатор, трябва да открия кой е моят блус и как звучи, за да го извадя на светло. Едно е сигурно: след 10 години пак ще има музика, ще има Моцарт и Бах, ще има БиБи Кинг и Мъди Уотърс, Принс и Майкъл Джексън, Фреди Меркюри и Дейвид Боуи. Музика ще има. Ще има и кой да слуша. А момичетата ще танцуват!
Проектът “Виж музиката!” се осъществява с подкрепата на
Национален фонд “Култура”