За контакти:
+359 878 739 555
София 1000, ул. "Ген. Гурко" 70, ет. 3, ап. 9
За музикални събития: calendar@bgma.bg

Милена Манева – Вълчева: Създадохме добри поколения класически китаристи, но се разпиляха по света

Как се формира и изгражда един успешен музикант,  как от ученик той се превръща в професионалист и каква е ролята на първия учител по инструмент? За обучението, удовлетворението и защо от много време у нас рядко се случват камерни концерти за класическа китара разговаряме с Милена Манева – Вълчева.

Милена Манева завършва средното си образование в Добрич. През 1991 г. се дипломира в Академията за музикално и танцово изкуство –  Пловдив. През 2010 г. защитава докторска дисертация. От есента на 1991 г. до момента работи като преподавател по китара в НУМТИ „Д. Петков” – Пловдив. Работила е и като хоноруван преподавател по китара в АМТИИ – Пловдив и ПУ „Паисий Хилендарски”. От 1988 г. концертира активно в дуо със съпруга си Валентин Вълчев, с когото изнася концерти в България, Дания, Англия, Германия, Гърция, Румъния, Словакия, Франция, Белгия, Турция, Кипър, Швейцария. Изнасяла е концерти и в различни камерни формации – с цигулка, флейта, ударни инструменти, като солист на камерни и симфонични оркестри. Известна е като специалист по нотен компютърен набор далеч извън пределите на страната, подготвила е за печат редица партитури за някои от най-престижните специализирани издателства.

Преподавате повече от 30 години. Как започнахте с китарата,  кой е първият Ви учител?
А! То беше много криминална история (смее се). В родния ми град Добрич през 70-те никой не беше чувал за класическа китара. Първият ми учител беше един валдхорнист от духовия оркестър, не беше професионален китарист – подрънкваше песни, акорди. Бях осемгодишна, когато на сестра ми купиха китара и аз съм ревнала, че също искам. Заведоха ме и мен.

Има ли идеална възраст, в която дете да започне обучението?
По принцип няма, не е чак като при пианисти и цигулари, но инструментът много се разви и за да е конкурентноспособен един китарист за професионални цели, трябва да започне от ранна възраст. Все пак не се препоръчва за съвсем малки деца, защото китарата е по-тежък инструмент. Лично аз съм забелязала, че ако едно дете е започнало на пет, а друго на седем години, след около  година и половина те са на едно ниво.

А примерно човек на средна възраст?
О, в света е пълно с такива хора (смее се) – и музиканти, и немузиканти решават, че искат да се научат и започват, китарата е най-демократичният инструмент.

Как се учи музикален инструмент, ако не се познават нотите?
Има системи на звукоподражателен маниер в началото и нещата се обясняват постепенно. Най-напред трайностите абстрактно, после, когато детето се научи да пише, усвоява и нотите. Има случаи, в които децата първо научават нотите, а след това азбуката. А за по-големи хора, които не познават нотите, има една система, която се нарича табулатура – графична рисунка на шестте струни на китарата и на прагчетата; съответно пише се цифра за прагче, а струната е нарисувана. Лесно е.

Работите с деца в ранния етап на обучението им. Може ли преподавателят от пръв поглед да разбере кога едно дете има бъдеще с инструмента?
Музикално изявените деца си личат от пръв поглед, обаче много пъти се е случвало дете, което на първо виждане ми се струва, че… не се знае дали… , впоследствие много да се развие. Всичко е въпрос на желание, на среда, на трудолюбие.

А как се мотивират деца именно за класическа китара?
Ох, преди беше лесно да ги мотивираме, сега е много трудно. Защото всичко се комерсиализира, децата гледат и се впечатляват от електрическите китари, чалга поколението на родителите също оказва влияние – имам предвид музиката, която се слуша в семейната среда. Започват да свирят класическа музика и в един момент, ако детето не е в музикално училище, предпочита да учи друг стил, обикновено такъв, който е по-лесен, по-комерсиален и по-достъпен. В музикалното училище е малко по-различно: или искаш да учиш за  професионален музикант и това ти е целта, или – ако искаш друга музика, си я свириш отделно. Но и при нас стана вече много трудно, не можеш да мотивираш децата да свирят редовно, ако се загуби интересът, много трудно се работи.

Много Ваши ученици успяват.
Да, имам доста такива, но те все пак са минимално количество в сравнение с всичките ми ученици. Ако човек има двама-трима успешни ученици трябва да е доволен. Моите са повече, но голямото ми съжаление е, че всички те са в чужбина. Никой не пожела да завърши висше образование или специализация и да се върне да работи тук.

Каква реализация би имал такъв музикант?
Ето това е въпросът. След като завърши обучението си, класическият китарист започва да преподава, защото концертната дейност е много лимитирана и са единици тези, които могат да се издържат само с концерти. В последните десетина години се завъди една конкурсомания, има кръг от 15-20 младежи от различни националности, които просто прехвърчат от единия на другия конкурс. Явяват се на 20 или 30 конкурса годишно, на 2-3 спечелват някоя награда и така се издържат. Предполага се, че след като спечелят конкурс, някой ще ги покани за концерт.

В чужбина преподавателската работа е по-добре платена и с много по-малък норматив. Има много възможности за свирене и много любители, които дори организират домашни концерти, концерти по църкви – не на религиозна основа, но самата църква като институция подкрепя такива изяви. У нас това го няма като традиция. Дори традицията да се организират камерни концерти у нас отмря. Принудени сме ако искаме да продължим концертния си живот финансово да се осигурим с друга работа, за да можем да концертираме и то почти за без пари. Имаме 1-2 конкурса в България вече, на които обаче ни канят предимно за членове на жури, а концерти изнасят предимно чужденци, които са известни на запад.

Със съпруга ви Валентин Вълчев бяхте съоснователи на пловдивския Kитарен фестивал…
Петко Генков, наш колега китарист, пръв започна организацията и ние му помагахме. Това беше през 90-те години, а Петко в момента е в Дубай. След това с неговата съпруга и заедно с общината утвърдихме Фестивала на класическата китара като част от Есенния салон на изкуствата, направихме 10 издания, после се появиха разногласия с общинската администрация, след което фестивалът бе поверен на колега от София и вече той го прави.

Пловдив стана предпочитано място за организаторите на културни събития…
Уж има възможност да се пишат и печелят проекти, но единици успяват да бъдат одобрени за културен календар на общината….  негласно е разпространено мнението, че трябва да имаш човек в комисията по подбор, който да милее за проекта ти, за да лобира за теб. Дори и да се одобри даден проект, той вече е свързан с толкова много условности, със страшна бумащина, с необходимостта счетоводител да се занимава…

Най-често шанс имат проекти, които са насочени към възможно най-широк кръг публика. А такива, които представят професионалната насоченост и са на високо художествено равнище, но с по-ограничен кръг ценители, няма начин да бъдат субсидирани. Болно ми е, че фестивалът на китарата имаше утвърдена публика в Пловдив, която всяка година го чакаше и залите бяха винаги пълни. Концепцията му беше в два от дните да се представят класически китарни проекти, а  в третия – проекти с по-широка насоченост – фламенко, джипси джаз … Докато сега наблюдавам, че по време на целия фестивал има най-много един класически китарен проект, другите са най-често ориентирани към електрическата китара, фламенко музиката. Но по-важното е, че сме принудени да влизаме в ролята на организатори, на мениджъри, ако искаме самите ние да свирим – иначе е невъзможно.

Чувствате ли се удовлетворена от преподавателската работа?
Много хора, когато започнат да преподават, се ориентират само към това и правят всичко за учениците си. На мен преподаването никога не ми е било достатъчно, защото свиря от малка и в един момент на 16-17 годишна възраст реших, че музиката ме влече дотолкова, че да я направя своя професия. В моите представи и досега е идеята да свиря пред и за публика. Сигурна съм, че нито едно дете, което се записва да учи в музикалното училище, не го прави с цел да стане преподавател. Свиренето ми липсва и това е най-голямото ми неудовлетворение – че нямам съмишленици и не мога паралелно с преподаването да свиря и на концерти.

Работите ли с деца извън ангажимента с музикалното училище?
Не, въпреки че има доста желаещи за частни уроци. Освен всичко друго се занимавам и с предпечатна подготовка на нотни издания, работя предимно за чужбина. Сътруднича с няколко чуждестранни издателства. Когато издават някаква музика, композиторът ми предоставя ръкопис или материал, който е набран на компютърна програма и моята цел е да го оформя във вид, годен за публикация.

Звучи доста трудно…
Не е лесно, тъй като съчетава няколко компонента – на първо място техническа грамотност, второ – човек трябва да е образован музикант,  защото много често ръкописите, които пристигат, не са достатъчно ясни и трябва да се ориентираш за какво точно става дума. От съвременна, авангардна музика, до ренесансова, оперна … всякакви жанрове. Когато музиката ме впечатли и е за моя инструмент, дори си я изсвирвам. С колеги ентусиасти направихме и българско издателство предимно за китарна музика, но вече не сме достатъчно активни, защото няма реализация на тази продукция.

Искате да кажете, че не се търсят партитури?
Да, интересът е все по-малък. По-голямата част от музикантите изпълняват предимно стандартния репертоар. Причината, поради която ние със съпруга ми не емигрирахме, беше желанието ни да издигаме нивото на българската китара. Нас са ни учили преподаватели, които не бяха китаристи, ние сме първото поколение, учили сме се, ровили сме се къде ли не, за да събираме късче по късче такава информация. Нашето желание беше да не причиняваме това на поколението след нас, а това което наистина постигнахме, да им го предадем.

Съжалявате ли сега за този избор?
Болно ми е, защото възпитахме поколения китаристи, които сега са по чужбина. Всички! В момента класическа китара преподават и хора, които са абсолютно некомпетентни и неграмотни. Като, разбира се, не принизявам индивидуалните ярки постижения на доста млади музиканти.

Как гледате на предизвикателството да отидете в чужбина?
На моите години – не. Не бих могла да започна от нулата. Никой не търси хора над 50-годишна възраст. Ако се обяви професура или свободно преподавателско място, или ще предпочетат някой световно известен или младеж, който тепърва ще се развива.

Какъв концерт мечтаете да направите?
Честно казано, вече за нищо не мечтая, защото съм се убедила, че нещата при мен вече са се случили. Имала съм богата концертна дейност, дори съм свирила за определен период много повече в чужбина, отколкото в България, видяла съм всички хубави страни на концертния живот – пътуване, познанства, нова публика, емоции. Вече дори не страдам. Не можахме да създадем поколение, което да работи по-добре от предишното и да остане в България. Тоест създадохме го, но с много малко изключения то не е в България. Но това все пак е инвестиция в бъдещето!

Снимки: Личен архив

Проектът “Виж музиката!” се осъществява с подкрепата на Национален фонд “Култура” 

Вашият коментар

*

За контакти:
+359 878 739 555
София 1000, ул. "Ген. Гурко" 70, ет. 3, ап. 9
За музикални събития: calendar@bgma.bg
X