За контакти:
+359 878 739 555
София 1000, ул. "Ген. Гурко" 70, ет. 3, ап. 9
За музикални събития: calendar@bgma.bg

Марина Симеонова: съвременна българо-канадска приказка за пиано

Признавам, беше си трудничко да я заловя. Постоянно нещо прави, тича нанякъде, случва се във време-пространството и разбираемо: в България е за малко и всеки, имал радостта да я познава, иска лъч от енергията й. Има срещи, на които ти е все едно дали ще присъстваш. Е, тази не беше от тях. И го осъзнах в момента, в който Марина ме посрещна с щедрата си усмивка.

24-годишната пианистка от Пловдив е един от ярко изразените таланти на престижното Glenn Gould School of the Royal Conservatоry of Music в Торонто. Съвсем заслужено, то се смята за едно от най-добрите в света и в него се приемат не повече от 1-5 души в специалност годишно. Марина заминава за Канада след лична покана на известния пианист и преподавател Джон Пери. Преди 8 години тя била в майсторския му клас в Германия. След като я чува как свири, Пери я кани да учи при него. След завършването на бакалавърската си степен в Кралската консерватория, тя продължава обучението си в Boston University College of Fine Arts. Има спечелени над 15 престижни конкурса, голямо любящо семейство, кокер с гръмкото юнашко име Марко и аура, която може да захрани малък АЕЦ.

Какво се случи за това време? Ако можеш да отбележиш най-високите и най-ниските моменти в началото на музикално-житейския си път, как ще изглежда диаграмата на успеха? Какво искаше, а не се случи?
Две години умолявах нашите да ме пуснат да уча в София при един страхотен учител, при когото бях вземала уроци преди. Толкова исках да уча в НМУ “Любомир Пипков”, а не в НУМТИ “Добрин Петков”, че в 9-ти клас родителите ми отстъпиха. Казаха ми, че ако изкарам успех над 5.50 ще ме пуснат. Аз изкарах 6 по всички предмети. Те знаеха, че ще стане така, просто това беше техният начин да ми покажат, че трябва да изчакам до следващата година. Това беше началото на тази своеобразна диаграма. Бях толкова горда и удовлетворена, защото осъзнавах колко важно за мен ще е да бъда самостоятелна в търсенето и откриването на артиста в себе си. Да няма нужда да обяснявам на някого защо съм затворена в стаята си 5 часа и не излизам. Затова и заминаването ми в Канада беше естественият преход в това израстване. Нямах време да се натъжавам какво оставям. Предстоеше твърде много. А и промяната е най-хубавото, което може да се случи на човек.

Занимавайки се с изкуство, интеракцията с външните фактори е онова, което те завихря и насочва в нови посоки. Вярвам, че всяко типично за артиста вглъбяване може да бъде опасно, ако останеш в него твърде дълго. Но ниските моменти идват винаги. Без тях няма да да дойдат високите, разбира се. Аз съм емоционална, изгубвала съм силата да се боря. В Консерваторията, както и на повечето места, където съм учила, нивото е било изключително високо през цялото време, за да можеш в края на годината да отидеш при спонсора си и да кажеш: “Благодаря за тези 30 000 долара, които сте ми дали тази година, борих се да заслужа помощта Ви!” 

Мисля, че твърде дълго време се стараех да демонстрирам сила и независимост, да прикривам тревожността си и да игнорирам нуждата от почивка. А това е слабост, която лесно може да бъде преодоляна чрез срещи и разговори с хора, с ясно осъзнаване, че има дни, в които имаш правото да не правиш нищо. Аз пораснах, мислейки си, че за да съм музикант и артист, трябва много да страдам, за да може музиката ми да е страхотна, което беше заблуда.

А как става откриването на тези меценати, които спонсорират обучението ви?
В нашата Консерватория и в чужбина като цяло това са частни лица, които искат да даряват за култура и изкуство, насърчавайки млади таланти. Моите спонсори, например, са изключително щедри, но скромни хора. Имам възможността да ги познавам, да се срещам с тях, когато са в града. Пишем си и се чуваме. Присъстват на всичките ми концерти, а това да знаеш що за хора стоят зад тази голяма подкрепа е невероятно. Не всеки има късмета да осъществи контакт и да поддържа взаимоотношения с тези изключителни личности.

Върху какво работиш най-усърдно в момента и върху какво ти се иска да работиш?
В момента най-много усилия полагам над това да не позволявам на тревожността и перфекционизма да ми попречат да се развивам като човек и като музикант, защото нещата имат способността да се натрупват. И идва момент, в който сядам пред пианото и в главата ми започват да хвърчат мисли като „Трябва да довърша онези 6 имейла от снощи, защо все още не съм го направила“, „А пък тези 3 нови пиеси, колко ли време за научаване ще ми отнемат, може ли да стане по-бързо?“ и се хващам как стоя и блея пред пианото 1 час, вместо да започна да свиря. Поглеждам едно произведение, което съм искала да почна да свиря от преди 5 години и си казвам: “Оле! От къде да започна?“ И докато го мисля, се захващам с още 4 неща. Върху този личен мениджмънт искам да работя. Концентрация и фокус.

През юни завърших бакалавърската си степен в Торонто и сега се местя в Бостън с кучето си Марко. Имам нов учител: Павел Нерсесян – страхотен пианист. Той преподава в Московската консерватория. Половината време от годината той преподава и свири в Москва, другата половина преподава в Boston University College of Fine Arts, където през следващите 2 години предстои да завърша магистърска програма. В този университет има различни факултети и за първи път няма да съм в среда само от музиканти. Това е страхотна възможност да срещна нови и различни хора. Донякъде през изминалите 10 години беше изморяващо да говориш с всеки само за конкурси, солфеж и хармония. Мисля, че е крайно време да започна да уча психология в университет, като нормален човек. Може и малко математика. Нямам търпение да разбера каква ще е динамиката в големия университет за разлика от Консерваторията.

Колко е 3 х 4?
Около 14 минус 2 🙂

С Калвин Ким (кларинет) си партнирате на сцената и извън нея. Той идва ли с теб в Бостън?
Калвин остава в Канада още 2 години, за да завърши бакалавърската си степен. Ще е предизвикателство, защото освен връзката, ще трябва работим и свирим по всички проекти, които сме си заложили. След седмица заминаваме за Амстердам, където ще участваме във фестивала за камерна музика Apeldoorn. Ще се провеждат майсторски класове и ще бъдем с двама различни професори: Чарлз Найдек, който преподава в Juilliard в Ню Йорк и с френския пианист Паскал Девойон. Накрая ще изнесем 3 отделни концерта. После с Калвин продължаваме да свирим заедно. Аз обожавам камерната музика. През последните 3 години съм свирила в различни състави и спечелих конкурса по камерна музика в Кралската консерватория.

За изминалите години извън България няма как да не си хвърляла око на нашата сцена. Обнадеждена ли си за реализирането на младите таланти в сферата на класическата музика?
Да живееш не малко години в държава, в която културната сцена не спира да се развива и е адски трудно да пробиеш, защото винаги има някой, който е по-добър, е нещо, което ярко контрастира с впечатленията ми всеки път, когато се прибера. Тук виждам едни и същи имена, което ме кара да усещам нивото на класическата музика в България закърняло в сравнение с европейската културна сцена. Така и публиката закърнява. За мен да си „супер звезда“ от 30 години насам и да свириш едни и същи неща е като да ядеш една и съща храна. Ако класическата музика не се развиваше, всички щяхме да свирим само барокова музика и това щеше да е достатъчно. А не е. За мен смисълът на изкуството е то да се променя и да носи различна енергия и послания.

Искала ли си някога да се занимаваш с нещо друго? Да беше инвестирала времето си в друга посока?
Мислила съм си какво бих правила, ако един ден нещо се случи с ръцете ми и все още имам време да сменя кариерата си. И ми се е свивало сърцето, защото винаги съм искала да свиря на пиано. И все пак, много обичам да танцувам. Бих учила и актьорско майсторство. Не за друго, а защото силно вярвам, че излизането на сцената не е само да изсвириш наученото и да си тръгнеш. Това е убийство за изкуството. Важно е излизайки да можеш да се отпуснеш и да комуникираш.

В семейство на журналисти, музикалният ти талант можеше и да не бъде поощрен навреме. Според теб кой е най-добрият начин за разкодираш заложбите на детето си?
Да слушаш и подкрепяш детето си. Аз, например, съм пеела насън и учителката ми е предложила да пробваме с пиано. Никой родител не иска детето му да прави нещо, което няма да му позволи да има бъдеще. Много родители на музиканти се надяват децата им да се откажат от музиката и да си намерят истинска работа. Баба ми сигурно още иска да стана адвокат. Но въпреки всички жертви, моите родители не спираха да ме подкрепят.

Когато се сливаш с пианото, какво се случва в теб? Усещаш ли енергията на хората, игнорираш ли я, преобразуваш ли я или просто отиваш другаде?
В първите 2 секунди е просто някакъв абсолютен ужас. Сядам и … „Бяло-черно-бяло-черно-бяло-черно, къде са ми ръцете? Къде да ги сложа?“ Но след това идва блаженство, несравнимо с никое друго усещане. Понякога знаеш, че нещата ти се получават и нямаш търпение да излезеш на сцената и да ги излееш. Тогава нямаш против главата ти е да е на едно място, ръцете на друго. Нямаш нищо против да се чувстваш изтощен…

Колко е най-дългият период, в който не си докосвала пианото?
Месец. И това е гузен месец.

Кои са подправките на живота, които ти дават най-голям покой и вдъхновение?Това да се запознавам с нови хора. Да знам, че нещо ми предстои, защото иначе чувствам празнота. Да знам, че има хора, които ме подкрепят. Да общувам с професорите си. Обожавам уроци, в които наистина научавам нови неща. От най-хубавите уроци съм излизала разплакана от вълнение и следващите 5 часа са били най-прекрасните в живота ми. Това съм аз – низ от Ups and Downs – моменти, в които мисля, че нищо няма да стане от мен и моментите, в които The world is mine.

Проектът “Виж музиката!” се осъществява с подкрепата на
Национален фонд “Култура”

 

 

Вашият коментар

*

За контакти:
+359 878 739 555
София 1000, ул. "Ген. Гурко" 70, ет. 3, ап. 9
За музикални събития: calendar@bgma.bg
X