Автор: Евгений Шевкенов
Една мъдрост броди из социалните мрежи. Една от безбройните.
„Конкурсите са за коне, не за хора“
Бела Барток
Заех се наскоро да проверя истинността й, като поразпитах мои унгарски колеги. Те, освен че казаха, че не знаят точно дали и в какъв контекст един от най-значимите композитори в историята на музиката е казал това, ми обещаха да попитат профилирани Бартокови изследователи. И докато чакам резултата реших да взема тази фраза като повод за коментар.
Може ли изкуството (музиката) да бъде състезателна дисциплина?
Ако да, то какви мерки и теглилки да ползваме?
Възможна ли е изобщо обективна оценка, която да даде справедливо класиране?
Каква е всъщност ползата от конкурсите?
На първия въпрос – не. Това изключва и останалите. Но все пак конкурси има. И те не се отнасят до изкуството, а до професията на творящите такава продукция в обществото. До пазара на тази продукция, който е свързан от една страна с най-обикновеното физическо оцеляване, от друга с просперитета на индивида и от трета със задоволяването на една силно мефистофелска потребност на артиста – признанието му от обществото, славата. Изброявам без да навлизам в детайли по темата, нека всеки сам прецени „за какво се бори“.
Ако все пак обаче се примирим, че конкурсите са допустими и за нещо полезни, ще трябва да си зададем и следващите въпроси – с какво да премерим и как обективно да оценим постиженията?
Като човек, който в последните 4 месеца е бил в жури на 4 конкурса (и в организацията на два от тях), смея да твърдя, че съществуват добре работещи системи за оценяване, които изключват задкулисни сметки и договорки. Разбира се, обективността на едно жури е само кратно число на субективните виждания и слушания на отделните му членове. Твърдя, че в многобройните ми участия в такива комисии през последните десетилетия никога не съм се сблъсквал с откровени машинации и употреба на влияние за манипулиране на резултата. А понякога не съм бил съгласен с крайното класиране, обективно несъвпадащо с моя субективен прочит. Тук ще се преметна през оградата между оценяващи и оценявани, за да изследвам мотивите и реакциите на другата страна.
Професионалният живот на изпълнителите през последните около сто години се определя все повече от системата на конкурсите и успеха в тях. Това е лема, не теорема. Така е, за добро или за зло. Малкото добро е фокусирано в перфекционистичната подготовка за конкурс, в каляването на нервите и характера на сцената под огромен натиск, което е от огромна полза за един изграждащ се професионалист. Няма да коментираме негативите, а ще прескочим друга ограда, към полето на организаторите. В комерсиалния си стремеж за повече „доволни и щастливи“ участници тези хора до такава степен разводняват регламентите, преумножават броя на конкурсите и наградите, че тотално деморализират цялото начинание и убиват малкото позитиви, изброени по-горе. Създават изцяло погрешната представа, че в професионалния живот може да има три първи, пет втори и деветдесет трети награди. Познавам истински талантливи млади хора, които виждам от конкурс на конкурс и които очевидно не се развиват по най-добрия начин, но биват винаги „награждавани“, което е последвано от целокупно роднинско и преподавателско допаминово „ура“ и напред към още по-дълбоко затъване в гонката за (често абсолютно безстойностни) медали.
Истински се натъжавам от приликата с „Бартоковия“ цитат…
Мили млади колеги, приятели, вие не сте коне! А и да бяхте, на пистата винаги има само един кон победител, а ако някой ви каже обратното, не ви мисли доброто.