Автор: Неформална организация “Три стаи”
Всъщност основният проблем е скуката. Толкова е просто. Не е защото е зле изпълнено, не е и толкова, защото е записано с лошо качество, дори клубовете вече притежават озвучение на средноевропейско ниво. Простата причина е, че не е вълнуващо.
“Make punk offensive again” беше едно от меметата, които циркулираха из интернет преди няколко месеца, а както на всички е ясно – астрологията, вабанк философията, шегичките – накратко есенцията на живота се редуцира до мемета. Там вирее в момента най-естествената и непосредствена истина. Така изпъква и едно от основните притеснения спрямо музикалното изкуство – не е вълнуващо. Българската музикална сцена не може да се обедини жанрово, но може да бъде определена като безинтересна и тук няма почти никакво значение дали става въпрос за “For my family, for my friends” хардкорът, който е повече стил на обличане, отколкото оригинални музикални идеи, или пък поп изпълнителите, които Musicology по БНР пробутва, защото просто няма друго. Целият спектър от българска музика е с ниво на опасност и автентична емоция характерен за тийнейджъри, които не могат да избягат от това да пишат в рими за любовниците си, защото те, от своя страна, не са приели предложението им за съвместна интимна дейност.
Разбира се – всяко категорично твърдение става в момента на изричане недостоверно, защото отрича възможността за съществуване на противоположното. Една истина е винаги в движение, безформена и по своята природа доловима, само чрез подвижната вечност – която е именно времето. А това време, в което се намираме, съвсем естествено, отразява действителността.
Колкото е скучна съвременната българска музика, толкова са скучни и критическите текстовете писани за нея, като даже второто е значително по-бледо и безхарактерно от първото. Анализиращи текстове за музика на практика не съществуват в момента. Като изключим спорадичната дейност на Момчил от ЦХЗУ, чиито последен текст за списание Нула32 е най-близкото, което имаме до критика на съвременна българска музика, и забравените вече ревюта на български изпълнители в сайта на Радио Тангра, дейността, която отразява музика, по-добре да не съществува.
Хвалебствени текстове изпълнени с “момчетата разбиха”, “концертът беше страшно як и енергията се усещаше от всички” и любимото ни “очакваме да чуем още от тях” кънтят из разни прашни кътчета на някакъв фантазъм* (нервозно самозалъгване), който ако каже нещо лошо – светът ще свърши. Роло Мей, казва че “безпокойството е опасението, предизвикано от заплаха за някаква ценност, която индивидът смята за съществена за съществуването си като личност”.
Вярвам, че авторите на текстове посветени на музика изпитват емоции, докато я слушат, докато ѝ се наслаждават и някои от тях не са хубави. Никой не изпитва само възхита или удивление, а ако е така – вероятно има нужда от две-три книжки или професионална помощ.
Тази е и основната причина за съществуването на неформалната организация “Три стаи”. “Три стаи” само по себе си не означава нищо, а само не звучи неприятно. “Три стаи” е и името под, което ще бъдат подписвани тези статии, като ще се слагат и инициалите на отделните автори. Всеки автор има свой профил, музикални предпочитания и субективни възгледи. Затова никой от тях няма да пише за любимата си музика, защото обективната критиката е по-важна от изпитването на удоволствие. Защото музиката понякога е и само работа, само бизнес, само изчисление. Понякога музиката е продукт, понякога е нещо, което си купуваш от магазина. Понякога е насипна, понякога е с изтекъл срок на годност, без бандерол, сурогат, имитация, а и продукт на изкуствен интелект. За тази музика също трябва да се говори.
Но каква е причината за съществуване на музикална или каквато и да е критика изобщо?
Истина е, че обичаме да пишем за музика и можем да си нагодим сто причини, за да е приемливо да се прави. Например:
“Време е да се обърне внимание на този феномен и е важно да съществува музикална критика, защото една сцена, едно движение се характеризира и от неговия анализ. Три са важните моменти за олицетворяването на един хаотичен процес и превръщането му в дефинирана форма и това са музика-публика-критика. Като последното е важно, защото затвърждава мнение. Но ролята на критика не е да създава мнение, а да го улавя, да може да е най-малкото общо кратно на множество процеси, които кулминират в издаването на албум, изнасянето на концерт или създаването на фестивал.” – звучи чудесно, нали?
Нашият колектив е най-близко до кренвирша, не се знае от какво е съставен и е преработен до финна бежавост и финесна мекота.
Следва част 2…