Автор: Неформална организация “Три стаи”
Но какво представлява българската музикална сцена днес?
Това ще е въпросът, на който ще се опитаме да отговорим в рамките на втората част от тази уводна статия. Разбира се пълната изчерпателност не е възможна, защото музикалният процес е динамичен, но пък има течения, които се оказват изключително устойчиви. Възможно най-лесният вариант за изследване на българската музика от неповлияна гледна точка, би бил да се поставим в обувките на чужденец. Но нито от западния, нито от източния свят, а от място, което никак и изобщо не съществува, но пък има достъп до интернет.
Първата статия, която излиза след като напишем “българска музика” в Google е от Wikipedia и директно ни засича с едно малко известно българско име – Емануил Манолов. Това е първият български артист, който ще срещне очите на чужденеца – логика има, като това е и първият български композитор създал, макар и незавършена, опера. Историческа фигура, безспорен феномен, но и човек, който има малко общо със съвременната действителност, като и с немалка доза съжаление може да се каже, че е забравен.Статията продължава с фокус върху велики композитори като Панчо Владигеров, Димитър Ненов, минава през естрадните изпълнители и съвременната поп-музика, като съвсем в края на статията стигаме и до всъщност основния и най-популярен облик на съвремието – чалгата и музиката за сватби.
Важно е да се отбележи, че в статиите на “Три стаи” чалгата няма да бъде разглеждана пейоративно, а като музикален жанр, който има своята стойност и в немалко случаи превъзхожда значителна част от поп, рап, рок и джаз изпълнителите. Също така на оркестрите ще бъде обърнато съвсем отделно внимание.
Защо се прави тази забележка?
Според сайта Viberate (един от най-добре развитите съвременни онлайн инструменти за извличане на данни за популярността на даден артист) в топ 10 на най-разпознаваемите артисти в България има само един, който не се занимава с чалга и това е пианистът Георги Черкин, като това е по-скоро аномалия, а не тенденция. Класацията продължава главно с изпълнители от поп-фолк сцената, като дори “богопомазаните” Молец не могат да изместят семейство Стораро от челните места. Наистина продукционният капацитет на чалга индустрията е изключително голям, като лесно може да се види разликата в качеството на видеоклиповете, рекламите, та дори и съществуването на няколко отделни телевизионни канала успява да завърти колелото и да направи цикъла на производство завършен. Но защо това не е възможно и в други жанрове в България? Частично защото чалгата си позволява това, което никой друг жанр у нас не прави – да бъде естествен, неподправен и най-вече смел. Елитаризмът в музиката или злият му братовчед “gatekeeping” (да не даваш на някого да слуша нещо, защото си е само твое, Жоро, споко, брат, това че си цъкнал на един линк първи не означава, че си Антъни Фантано на сръбския блекметъл) не позволяват на който и да е от жанровете да се развива в естествената си посока. Българският творец в повечето случаи изпитва панически страх някой да не възроптае срещу него или да не го отхвърли напълно. Лидери на мнение са на практика най-гръмогласните създания, а много често този, който крещи най-силно, е най-слабият. Това води до своите последствия. Важно е да се каже, че тук не става въпрос за поведението на даден артист в живия живот. Тези усещания са базирани само и единствено на творчеството, което стига до ушите ни. Опирането на познати символи и използването на вече установени похвати прави музиката вехта и изоставаща, като това се наблюдава в почти всеки жанр отвъд чалгата, която сякаш се самозахранва.
Сред основните похвати, които се дъвчат и пресъздават не под формата на вдъхновение, а по-скоро като липса на креативност са вече установените от изпълнители като Белослава, Мария Илиева, Остава, ПИФ, Нова Генерация и Ревю изразни средства. Паралели с чуждестранни изпълнители даже понякога е излишно да се правят, тъй като повечето български артисти изобщо не се справят с писането на текстове на английски, а произношението си остава неубедително. И то не защото не е достатъчно добро, а защото максимумът, до който стига, е наподобяване. Затова и тази част се казва Ерзац, защото думата е претенциозна, глупава, не съответства на действителността и прилича на нещо, но не е него. Думи, които важат в пълна сила за голяма част от българската музика.
Друг аспект, който намираме за изключително важен, е липсата на взаимодействие между музиката и другото есенциално за доброто ѝ звучене изкуство – литературата или по-точно поезията. Не е възможно добри текстове да бъдат написани, ако артистите четат Елиф Шафак, но не е и възможно добра музика да бъде направена, ако писателите и поетите слушат Imagine Dragons. Синхронът тук е убийствен, но пък позитивни примери все пак има и отново някой не ги е измислил, а те са били през цялото време там. Например има два артиста, които ползват текст на великия Борис Христов за текст на своя песен – това са Тодор Колев и Smallman и в двата случая резултатът е безупречен. Е, поне в текстово отношение.
За финал ще изведем и най-големият проблем на българската музикална сцена и това е сблъсъкът с музика на живо. От безплатни фестивали, лошо озвучаване на претендиращи за сцени сцени до непосредственото преживяване на музиката изпълнена пред теб. За съжаление това, което може да се каже е, че веднага след приключването на концерт един посетител може да се прибере у дома и да си пусне в Spotify много по-добрият еквивалент на групата, която току-що е слушал.
Но не се безпокойте, добрата новина е, че никога нищо не продължава да бъде такова каквото е в момента. Както се казва и в първата част на тази статия – истината е непрестанно меняща се. Нашият колектив е като кренвирш – не знаеш от какво е направен, но е мек и фино обработен.
Снимка на корицата: Salvador Dali’s backdrop for Alfred Hitchcock’s Spellbound, 1945, Arch Daily