От малки се учим да откриваме житейската мъдрост и необятните възможности на мозъка си чрез игрите на въображението. А в тези първи срещи с фантастични светове централна роля заемат майсторите – разказвачи на приказки. И докато откриваме своите духовни ценности, си припомняме поуката от някоя родна или чуждоземна сказка и с усмивка приемаме нови предизвикателства. А приказките – те са и еднакви, и различни, и пъстротата им удивлява и вдъхновява. За този, който умее да ги опише, приказните сюжети нямат край. Те оживяват с неочаквано очарование, четат се (или се слушат) с притаен дъх и са невероятно пленяващи. А когато авторът им ги претворява в музика и с лъка на цигулката си, се пренасяш в далечни земи с чудни имена. И магията се случва …
Елица Стоянова – едновременно музикант и писател – е неразривна част от скрития и явния свят на „Виж музиката“. Пише своите книги от фентъзи поредицата „Истории от земите на Аегония“ под псевдонима Неа Станд. А в музикалното си превъплъщение на атмосферик метъл група Аегония са Елица Стоянова (цигулка, вокали), Николай Николов (вокали, китари, кавал), Атанас Георгиев (бас) и Иван Колев (барабани). За вдъхновението, което черпи от автентичния български фолклор, и за чудните истории от земите на Аегония разговаряме с Елица в странните днешни времена на социална изолация и световна пандемия.
Отгласи от BG песенен фолклор, звучене като от скандинавска приказка и мистични сюжети – запазената марка на Аегония. Как постигате това?
Обичaме да използваме различни инструменти в песните си, за да постигаме разнообразен и богат звук. Също така харесваме контрастите между леки и лирични и по-тежки и драматични моменти. В дебютния ни концептуален албум “Забравената песен” освен обичайните инструменти за една метъл група – барабани, бас, електрически китари – можете да чуете още много акустични китари, цигулка, кавал и обой. За богатата атмосфера на песните допринасят още оркестрациите и хоровете, които записваме. Във фолклорните ни песни пък използваме традиционни български инструменти като кавал и гайда.
Цигулката също отнася мислите ни към далечни страни – чувстваш ли го и ти така, докато свириш?
Да, цигулката за мен е чудесен начин да се изразя, да предам емоцията, която чувствам вътре в себе си. Дори в началото, когато с Ники създадохме Аегония, все още не можех да използвам гласа си, не можех да импровизирам с него. По онова време дори все още не подозирах колко много работа ме чака, докато стигна до момента, в който ще мога да кажа: “Добре, вокалите, които записах, най-после ми харесват достатъчно, за да можем да издадем песните.” С цигулката не беше така. Първоначалните идеи за песни на Аегония измислихме и записвахме с акустична китара и цигулка. Цялото настроение, в което творяхме по онова време, беше много приказно, тъй като още първите мелодии и песни ни отнесоха в един различен свят и чрез тях започна да ни се разкрива приказната история, която по-късно нарекохме “Забравената песен”.
Вокалите ти сякаш са моста от тук и сега към мистиката и приказното. Как влизаш в по-специално настроение, за да се получи това омайно въздействие?
На концерт бих казала, че е лесно. Ако светлината е приглушена и разполагаме с пушек машина, още щом Ники изсвири първия акорд от коя да е наша песен и вече съм в приказния свят на Аегония! На запис, обаче, е доста по-трудно – поне за мен. Обикновено записваме по много пъти всяка партия от дадена песен, докато накрая останем доволни. Това важи особено много за вокалите, защото трябва да се уцели най-подходящата бленда на гласа за конкретната песен. Аз съм много критична и обикновено все не съм доволна от резултата. Трябва да се съчетае техничност с много чувство, вокалът трябва да докосва – и то дълбоко, а аз не съм професионален музикант, и въпреки, че постоянно се развивам, пея и ходя на уроци, знам, че имам още много да уча, и че никога няма да пея съвършено добре. Винаги си мисля, че може да стане много по-добре. Но разбирам, че с този начин на мислене има опасност никога нищо да не издадем и затова в крайна сметка се съгласявам със записа, който е станал възможно най-сполучилив.
В условията на карантина в България ти предостави за читателите безплатна възможност да прочетат двете книги от поредицата „Истории от земите на Аегония“ – красив жест! Как оцелява една група в такива условия?
За нас Аегония никога не е била източник на каквито и да било доходи. Всъщност, точно обратното – може да се каже, че това е едно доста скъпо хоби 🙂 По принцип всеки от нас в групата, си има друга професия и постоянна работа. Още преди време, когато завърших гимназия и трябваше да избера професионалния си път, реших, че не искам той да е свързан с изкуство – музика или рисуване – защото не исках да превръщам в задължение нещо, което ми е толкова приятно и любимо. Тогава прецених, че това ще убие творческия импулс и желанието да се занимавам с изкуство само когато сама реша и по начина, по който искам. Минусът е, че по този начин човек не може да се издигне на достатъчно високо професионално ниво в сферата на изкуството.
Въображението на един фентъзи автор може ли да рисува пророчески картини или животът е по-изобретателен в сюжетите?
Животът е голямо вдъхновение. Всичко, които измислям, по един или друг начин е съчетание от нещата, които съм преживяла, чула, сънувала или прочела. В книгите съм вплела, например, съдбата на моите предци – бежанци от Беломорска Тракия. Някои от идеите сънувах. Други ми се разкриваха по време на пътешествия. Природата и автентичните селца и градчета, древните крепости са голям извор на вдъхновение за мен. Докато пишех първите две книги от поредицата (и особено “Забравената песен”), толкова много бях влязла в тази приказка, че мислех само за нея. По онова време с Ники много пътешествахме. Въпросите, които си задавах, намираха отговор по време на тези пътешествия – например, чудех се как ли се е правела хартията преди и няколко дни по-късно в Охрид попаднахме в едно малко дюкянче, където съдържателят обясняваше точно това на всеки, който се отбиваше при него. Красив есенен пейзаж в Родопите ми даде идеята за горящото дърво, за което предстои да пиша в трета книга. Идеята за снежинката и това, което е замразено в нея (но няма да издавам повече) 🙂 , идва от различната кристална структура, която се получава, щом замразим вода, над която сме казали добра или лоша дума.
За да се получи цялостност и хармония на сцената в един концерт, има толкова много детайли – костюми, грим, озвучаване, осветление. Кой от групата е ангажиран с това?
Така е, не само музиката прави приказна атмосферата на един концерт. В голяма степен това се дължи на облеклото, осветлението и мъглата, които са особено важни за нашия стил музика. Облеклото и цялостния ни външен вид почти винаги подготвяме сами. Всъщност сега се сещам за едно изключение, но за него – след малко. За звука много често разчитаме на нашия озвучител Симо, с когото работим от много години, и с когото станахме много добри приятели покрай музиката. Той харесва и познава музиката ни, настроението ѝ и знае как искаме да звучи тя. За осветлението и мъглата разчитаме на клубовете, в които свирим. В много от тях може да се получи наистина красива, мистична и въздействаща сцена.
Как се ражда една песен? Как с Ники усещате мислите или настроението на другия?
Много от първите ни песни тръгнаха като импровизация, докато с Ники свирехме за удоволствие кратки идейки с китара и цигулка (по онова време никой от нас не се чувстваше подготвен да експериментира с гласа си). Първият инструментал, който измислихме, по-късно се превърна в песента “Restless Mind”. Дълго време тя нямаше вокална линия или текст и я наричахме Gothic. Спомням си, че първата ни песен с вокали беше “Rain Of Tears”. Ники засвири нещо на китара, което много ми хареса, и аз запях напълно измислен и – както ми се струваше тогава – безсмислен текст. В който се оказа, че има дама в мъглата … Коя беше тя и защо щяхме да я търсим в мъглите? Защо слънцето и дъжда ги нямаше? Ако щете вярвайте, но в началото и музиката, и текстовете, се случваха като импровизация, от само сeбе си. Ние не ги измисляхме, те сами се измисляха. Това постави началото на една приказна история, която ни се разкриваше с всяка следваща песен. В един момент реших да приема предизвикателството и да запиша историята в книга. Написването на песните и историята на “Забравената песен” на Ендориел беше един изключително вълнуващ, мистичен и интересен процес.
Но освен фентъзи линията имаме още една посока, в която развиваме музиката си – тя е свързана с фолклора. Преди няколко години на Ники много му се прииска да се научи да свири на кавал. Той намери в интернет сайт, в който беше обяснено как можеш да си направиш кавал от PVC тръба и как да се научиш да свириш на него. Така че той си купи тръба от една железария, проби ѝ дупки, и започна да се учи да свири на нея. Това беше в началото – сега, разбира се, Ники вече има няколко много добри кавала от дърво. А скоро след това за Нова година гостувахме на наши приятели-българи в Лапландия. В полунощ излязохме пред къщата, в която бяхме отседнали, на – 30 градуса и играхме дунавско хоро. Дотогава не бях обръщала кой знае какво внимание на българския фолклор. Приемах го за даденост, беше за мен нещо обикновено. Но като ги видях тогава колко добре играят (аз тогава още не можех да го играя) толкова далеч от България, това ми оказа много силно въздействие. Запалих се по народните носии, започнах да се уча да свиря на гъдулка. А след известно време с нас се свърза Тони гайдаря (той свири гайдата на песента ни “Ща да ида, майчинко”) от един непрофесионален оркестър за народна музика и ни покани да свирим с тях. Бяха чудесни две години, в които много наблегнахме на автентичната народна музика. Това нямаше как да не ни повлияе.
Тъй като много харесвам някои фолклорни песни, аранжирани за метъл като, например, “Ой печаль тоска” на Аркона и “Oma Laulu Ei Leia Ma Üles” на Metsatöll, много ми се искаше и ние да направим такъв аранжимент на родопска песен – любимата ми песенна фоклорна област. Прекарах часове и часове да прослушвам родопски песни, но не можах да избера нито една. Накрая реших, че трябва сами да измислим песен. Започнах много да мисля в тази посока, така да се каже – настроих се на тази честота. Накрая ми прозвуча мелодията на “Ща да ида, майчинко”. Отне ми още известно време да измисля и текста, а след това цялата група заедно с Тони направихме аранжимента на песента. Заснехме ѝ красив видеоклип.
А песента ни “Самодива” продължи да разказва тази история. Докато подготвяхме сценария на клипа към “Ща да ида, майчинко”, трябваше да решим как да свърши историята в клипа. В последния куплет героинята от песента иска да остави най-ценните си притежания – своята руба и сребърните си пафти – в дар на планината, за да ѝ върне любимия (който се е изгубил в планината), а в случай, че планината не ги приеме – девойката ще остави в дар себе си. И така, трябваше да решим дали девойката да оцелее, да умре, или да не става ясно какво точно се е случило в крайна сметка. Тогава си казахме: ами ако нито оцелее, нито умре, а се случи нещо съвсем различно? Така решихме, че самодивите ще я намерят и ще я превърнат в една от тях. От известно време бяхме измислили една мелодия с фолклорно звучене, която чакаше повод да я направим на песен. И така, най-напред измислихме историята със самодивите, подготвихме сценария на клипа и го заснехме на красивите Крушунски водопади. По време на снимките освен със сценарий, разполагахме само с една мелодия – без текст, без аранжимент. Чак след като бяхме завършили снимките на клипа, написахме текста на песента, и я аранжирахме и записахме заедно Наско и Ванката (басиста и барабаниста на Аегония).
Кое е сценичното участие, което няма да забравиш и защо?
До момента най-много се изкефих на участието ни на Полинеро рок фест в Пловдив през 2019 година. Тогава направихме нещо прекрасно. Бяхме поканени заедно с пловдивската група Freija да направим съвместно участие – двете групи трябваше да споделим един времеви слот на фестивала. Така че разделихме времето на общото ни участие на две и всички ние от Аегония се включихме към сета на Freija. Tе свирят скандинавски фолклор, който наистина много ми харесва и който заедно аранжирахме – според мен – много добре. A ние поканихме тях да се включат в една от нашите песни. Гостувахме си – те на нас в София, а ние на тях в Пловдив – за да репетираме и да се подготвим. Freija имат много интересна концепция не само за музиката, но и за външния си вид, и ние се присъединихме към нея за това участие. Честно казано, винаги съм искала да изглеждам така, както изглеждах на този концерт. 🙂 Получи се уникално шоу – и в музикално, и във визуално отношение.
Имате вече видео, снимано в Родопите и на Крушунските водопади – да очакваме ли още песни на български с картини от неземно красивата ни природа?
Имаме още идеи, по които работим. Почти готова е “Заспала е Стоена” – една наша безмензурна песен, която вече е почти изцяло записана. Природата на България е наистина много красива и безкрайно вдъхновяваща. Проблемът, който стои пред нас със заснемането на нови клипове, е по-скоро финансов. Много ми се иска да отговоря с твърдо “да” на въпроса, но тъй като планираме клипове и към някои от песните от предстоящия ни фентъзи албум, който ще бъде продължение на историята от “Забравената песен”, не знам докъде ще ни стигнат възможностите. Може би специално за “Заспала е Стоена” ще подходим по-различно и сами ще заснемем кадри за нея.
Клубни участия, записвате песни – какво ново? Да очакваме ли скоро и втори албум?
В момента работим по няколко песни, които от известно време свирим на живо, но все още не сме издали. Една от тях е “Of Love And Hate”, на която точно днес пускаме lyric видео. Историите, които те разказват, са продължение на “Забравената песен”. Миналата година, заедно с дебютния ни албум, издадохме и първа и втора книга от фентъзи поредицата ни “Истории от земите на Аегония” с илюстрации на Милена Трайкова. В момента работя по трета книга от поредицата.
Фотограф: Иван Мандевски
Проектът “Виж музиката” се осъществява със съдействието на Национален фонд “Култура”